Впечатления от Пловдив 2013

И ето, идва кризата на миналото. При – в семпла форма. Един най-обикновен, неотличим, скучен въпрос. „Пловдив – град на спомени или смрад?“

И, ако направя дисекция на този въпрос, дали ще открия, че съм изгубил романтиката в себе си, или че този стар, стар град най-сетне е склопил очи и се е вмирисал?

Май второто. Дори не е „еволюирал“, като футуристичния Елизиум. Просто се е вмирисал. Като при аутопсия на престарял пушач, на опитен пияница е. Навсякъде се просмуква вонята на гниещ тютюн, ферментираща старост и прясна мърша. Старите складове за тютюн давят, стискат те за гърлото и не пускат, докато не започнеш да сълзиш и кашляш. Капана достойно би могъл да бъде прекръстен на „00“. И ако ще превръщат контейнерите в своего рода морга, поне да им осигурят климатизация, да не се вмирисват пациентите толкова скоропостижно.

Дори носталгичната миризма на блато, векове заливаща Филипопул на талази, извиращи от мързеливата, зелена Марица, сега е някак мъртва. По-тиха и статична, по-остра и резлива е тази смрад вече – ще речеш, че всички са спрели да изливат токсичните си гадости и отходни неспоменатости в това, което само условно ще нарека води, на това, което дори условно ме е срам да нарека река, та вече няма какво да консервира гнилоча на „инцидентно“изтровената фауна. На мода, явно, вече е да се леят споменатите неспоменатости из зрелия труп на града. Та той, дори на пъпа си, да излъчва ясното ухание на немита тоалетна.

Вече дори местата, някога сакрални за юношеските сърца са… Други. Градската градина вече не мирише на стари сълзи и усмивки, а на тиня и мръсен асфалт. Сякаш всичко, цъфтящо в нея е скътало аромата си за по-добри дни и е останала само натрапчивата, кисела смрад на парк без цветя. Тепетата някак… Вече не излъчват чувство на любов, страсти и емоции, а на стари бирени бутилки, захвърлени спринцовки и самоубийства.

Аз ли остарях, или градът е стигнал…

Дотук?

За стереотипите

„Истинската любов е Такава.“

„Това е истинско приятелство.“

„Истинският мъж трябва да е.“

„Ето това е красота.“

„Жените искат това.“

Виждам тези думи наляво и надясно. Във facebook публикации, по картинки, Чувам ги от приятели и познати… Защо? Защо трябва да категоризираме нещата? Защо трябва да търсим дефиниция за любовта?

Любовта била това и това, пеперуди в стомаха и безброй усмивки. Кой каза? За теб, може би – да, за другиго също. Но не усещаме ли, че с тези дефиниции ограничаваме? Когато едно дете погледне текст, в който пише, че истинската любов:

„Не угасва с времето, независимо дали е споделена или не. Щом в сърцето ни е имало пожар , винаги ще остане пламъка, който ни кара да си спомним за това, което е било и за това което, никога няма да е същото!“ (цитат от facebook)

Няма ли това дете да стиска една отминала афекция безкрайно? Няма ли да бленува безкрайно по хора, които не го отразяват?

Защо разпространяваме лъжи и заблуди, чиито единствено постижение е, да стереотипизират? Защо не оставим поколенията да са разчупени? Защо им казваме какво е любовта, когато за тях, тя би могла да е нещо напълно различно? Защо се опитваме да им набутаме някаква дефиниция за красота, която след едно-две поколения така или иначе ще е остаряла, демоде?

Истинската любов може да бъде всякаква… От тиха, кротка свещичка, която осветява нечий път, докато времето ѝ не дойде и не загасне, до горски пожар, който изяжда всичко живо по пътя си. А може и изобщо да няма нищо общо с огъня – истинската любов може да е вторник. Ако някой може – да ме опровергае.

„Истинският мъж трябва да…“ Нищо не „трябва“, по разписание. Всичко е индивидуално. За една истинския мъж може би трябва да е силен, сръчен и смугъл. Друга може да си търси висок смотан очилатко, който да ѝ рецитира поезия и да я забавлява с непохватността си. Така и с жените. И с приятелството. И с всичкото му всичко на света

Време е да спрем да слагаме точки насам и натам, за да останат поне няколко изречения, които хората след нас да допишат

Защо пиратствам, на кратко.

Преди да започна – поради страх от цензура и/или съд за използване на работи, авторските права на които не познавам, съм сменил всички имена.

Стана ми тежичко от живота. И реших да прегледам една стара реч на Гергана Калоянчева. Преди години многоуважаваният актьор беше на гости в Предаването на Станислав, там я каза. Дори успя да просълзи водещия.

Гледал съм речта по MeTube десетки пъти, исках да я прегледам отново. Понеже е прекрасна. И, отваряйки линкът към клипчето в MeTube Видях следното:

„Слави Трифонов се разплаква…“
Това видео вече не е достъпно, понеже MeTube акаунтът, асоцииран с водеото е терминиран, поради множество нотификации относно нарушаване на авторски права от трети страни: ТриTV Media Group

Представете си шока ми при това откритие… Това е материал от преди десет години. Материал, който господата от ТриTV не ми предлагат, дори срещу заплащане. Е, намерих си го де, в MeTube го има още няколко пъти. Тоя път ще си го дръпна. Пиратската. И оттук нататък слагам превръзката на окото, папагала на рамото, хващам бутилката ром и започвам с „Йо-хо, Йо-хо, българските медии стотинка няма да видят от мене“.

Edit. Сетих се, че ще е хубаво да ви дам и линк към самото видео…

A walk.

To walk a walk along the longest street you’ll ever walk… A walk on embers, on ice, on flowers, on clouds. To walk, and run, to jump and stumble, to fall and fly. To see the beauty, to contemplate the grotesque. To clench your jaws while stepping on glass, to hold your breath while walking on the bottom off the ocean, to laugh, while on a golden road along someone… To cross paths, to see them separate, to change the path of others… To walk in a fog, not knowing if you’re even on your own path… Treasure that walk, for it shall never be again. You will never walk the same streets again, nor cross the same river twice. Remember and speak to others of your walk. Listen to the stories people tell you of their walks. And one day, give a brand new path to a brand new life

.

La Rage

The Rage

Die Rage

La Rabia

Arrabiata

Ярость

Първо, да се извиня за изплагиатстваната от г-жа (г-ца?) Маринова тафтология.

Но, мисля, е уместна. Защото трябваше да са единни в различията си. Не трябваше да ги изравняват насилствено. Трябваше да се стремят към уникалност, към сътрудничество. Трябваше да са „Свободна Европа“, като радиото на бъдещето. Не „Райх“, като латерната на миналото. Трябваше да са млади хора с бъдеще. Не млади хора с дългове. Мечтата им трябваше да е интернационален живот, културно развитие чрез сътрудничество между народите, зелена енергия, свобода за развитие, свободата да печелиш и да губиш. Не трябваше единствената мечта, завещана им от предишното поколение да е икономически курс, директива по която да се движат, за да плащат за чужди грешки. Трябваше да се учат да си вярват. Не трябваше да ги учат как да се издигат върху гърбовете на други. Трябваше да управляват интелигентно държавите си. Не трябваше технократи да го правят, без мисъл за народа. Трябваше да имат право на знание. На суровата, грозна истина.

Трябваше.

Вече е късно за „трябваше“. Когато трябваше – бяха малки, не знаеха какво правят родителите им.. Сега са тук. Порастват. И са бесни.

Музиката им го показва – френският рап звучи с La rage – яростта. Пънкът на САЩ сам показва среден пръст на наложената си култура, не иска да бъде American Idiot. Испанците показаха афекцията си за soldados de papel, хартиените войници, децата, умиращи на бойните полета. Едва ли не всеки стил пращи от беса, набран от младите. Там започна всичко, където най-лесно изразяват своите емоции, защото са малки.

Продължиха онлайн – „Харесай, ако си против медийното затъмнение“, „Нека съберем 1 000 000 души против войните в Близкия Изток“… Безобидните фейсбук групи, споделените снимки на зверства и истории за конспирации. Тогава все още бяха малки.

Е, пораснаха. Песните се превърнаха в химнове на движенията им, във викове на протестите им. Яростта, която един продавач от Тунис се осмели да подпали, заедно с тялото си, показа на всички, че не са сами. И групите се превърнаха в тълпи.

САЩ излязоха, за да се борят срещу капитализма. Близкия Изток – срещу режимите. Цивилизованите господа и дами от Стария Континент си седим по четирибуквията, в голямата част от времето. Италианците се опитаха да покажат мнение, да „разпалят страстите“. Не им се получи. В момента технократи се занимават с икономиката им, а те… Е, ще се оправят, някога… По последни проучвания безработицата при младите гръцки специалисти достигна 50%. Дадоха им още „помощи“. Това как точно ще ги оправи? Как свитата икономическа политика ще помогне на развиващи се държави като Испания, Италия и България да продължат развитието си? Има нещо гнило… Не само в Дания – в цяла Европа е. Аромата на канцлер все по-силно бива изместен от вонята на фюрер. Думата „Съюз“ придобива все по-пълно припокриващо се значение с думата „режим“.

И ние сме бесни. И нашия фитил си гори… Въпросът тук е – дали няма да се окаже прекалено дълъг?

Равносметка.

Преди 5 дни блогът ми стана на годинка. И реших, че е време да се замисля какво се е случило с мен, а по аналогия и с него, за тази година.

Промених се много. Пораснах. Станах по-циничен. По-умерен. Реших, че съм намерил любов, реших че съм я загубил. Осъзнах, че не знам какво е любовта. Преди година бях буен младеж, който иска да прави, да променя, да воюва… Преди година бях бегло подобие на Ботев. За една година обаче… Се случиха доста неща май.

Не че са се променили идеалите ми. Просто се научих, че с много приказки се случват малко неща. За това започнах да случвам нещата. Научих, че една роза значи повече от фразата „Обичам те!“. Научих, че ако стоиш зад принципите си, ако наистина си убеден, че си прав, успяваш. Научих, че понякога не си струва да успееш. Научих, че колкото и да уча, ще си остана глупак. Научих се да уча. И… Май това беше най-ценното, което получих през тази година. Осъзнах какво мога, какво искам и от какво се нуждая. С други думи, осъзнах, че мога всичко, което искам, но имам нужда от подкрепата на Човека. На Жената с главно „Ж“, която ще е до мен, като приятел. Останалото е желателно, но не и нужно.

Мина една година. Вече имам други очи. Гледам света с други очи. Осмелявам се да погледна в бездната, не въпреки страха си от това, че тя може да погледне обратно, а с надеждата да го направи. Преди ме беше страх да се променя. Сега ме е страх да остана същия.

За една година получих толкова вдъхновение, колкото и раздадох. Писах, говорих, върших, променях, запазвах, строях и рушах… И това ме научи. Това май беше и основната цел на живота ми през това време – да уча.

Май това се случи и с блога ми. В крайна сметка… Си правя равносметка. И мисля догодина да направя същото. И тази след нея. И тази след нея. А вие…

Всъщност за това започнах тази публикация. Заради вас. Преди година отправих един апел – мислете. Надявам се за тази година да съм успял да разчовъркам мозъците поне на някой и друг от вас. До скоро виждане.

P.S. Happy birthday dear blog. Hope you had a nice time having me.

с Ботев срещу ACTA

…единственият изход из това грозно положение, в което се намира светът, е революцията, и то революция световна, незабавна, отчаяна…
Позволих си да перифразирам поетът на революцията, за да пасне геният му на належащия въпрос. Приятели, познати и хора, чиито лица не познавам, но четат това:
Войната не е мир.
Свободата не е робство.
Невежеството не е сила.
Оруел, Бредбъри, Хъгсли, Кафка и всички останали „антиутописти“ не са писали наръчници, а предупреждения. Моля, не оставяйте тези предупреждения напразни, не давайте пълната влас в ръцете на Големия брат, не разрешавайте на пожарникарите да горят книги, не бягайте към „Прекрасния нов свят“.

От около година насам показахме, че заедно сме силни. От стотици години, ако не и от хилядолетия насам, свободният човек не е бил толкова свободен, колкото в последната една. Интернет ни даде шансът да погледнем на себе си отгоре. И ние го направихме. Арабската пролет показа, че заедно сме способни да променяме националното статукво. Движението Occupy показа, че заедно сме по-влиятелни от корпоративното статукво. Annonymous показаха, че заедно можем да се защитаваме от и да атакуваме всяко статукво. Протестите срещу SOPA показаха, че заедно можем да отхвърлим мрежите на статуквото. С ACTA, статуквото ни показа, че отдавна ни е крояло примката. Въпросът е – ще седим ли удобно по местата си, за да може статуквото да ни върже отново? Ще се върнем ли към невежеството на медийната НЕ!информация?

Много се изписа по темата в последно време. За това няма да давам информация. Ще задам въпрос. Ти, гражданино на планетата Земя. Готов ли си да последваш Ботев?

Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.

Хр. Ботев

Съжалявам и съм горд с това.

Мислех следващата ми публикация да е относно TEDxBG. Но не се получи, случиха се други неща. Животът, уви, не е само хубави хора и прекрасни идеи. В живота има и кофти неща. Мислим за тях и измисляме толкова добри варианти, как е можело да бъде по-добре. „Само ако“…

Но „Само ако“ е просто задържане над миналото, нали? Или…? Или е начин да се учиш. Ако теглиш майните на тези ако-та, ако решиш, че е по-добре да се стегнеш, да оставиш миналото в миналото и да продължиш напред, дали всъщност си изживял миналото? Ако не съжаляваш за това, което е станало, как можеш да си гарантираш, че няма да се повтори?

Как се учим от грешките си, ако не ги приемаме дълбоко в себе си? Ако ги отхвърляме, ако си казваме „било, каквото било“? Едисон е казал „Не съм се провалил, просто открих 1000 начина, по които не става.“ Но ако след всеки вариант той просто е продължавал напред, да се бори с проблема си, без да го изследва внимателно, да разбира защо, как, къде, кога е сгрешил, дали някога щеше да успее? Дали нямаше да се върти в омагьосан кръг, както много от нас?

При търсене за „живей така, че да не съжаляваш“, в Google излизат сто шестдесет и четири хиляди резултата. И по скромното мнение на науката, всички те са грешни. Психологията нарича състоянието, в което хората не могат да съжаляват за грешките си, един от симптомите на психопатия. Тоест, ако следвате тези 164 000 мнения, значи „…липсва емоционалната връзка с когнитивността…“ (източник – Wikipedia). Иначе казано – болни сте.

Аз съжалявам за огромен брой неща от миналото. Съжалявам, че съм сгрешил тук, че ме е домързяло там, че не съм бил по-упорит на трето място и прекално упорит на четвърто… И откривам, че при следваща среща, с подобни неща нещо ме жегва… Спомням си за тази грешка и не я правя отново. Но когато реша да се откъсна от съжалението си, просто да не гледам назад… Тогава отново се блъскам в същите стени, отново не откривам същите врати и отново съпвам на същите прогнили дъски…

И в крайна сметка… Хора сме, човешко е да се греши… А най-лесно се учи от грешките. Първи го е записал Св. Августин:

Falo ergo sum. – Греша, следователно съм.

Да обичаш на инат.

Току-що прочетох тази статия в webcafe. Най-сетне открих някой, чиито виждания за българската реалност да ми помогнат да формулирам моите такива в (относително) строен текст.

Е, аз слушам Мейдън, слушам и Бетовен, и Бах. Все пак обичам, отвреме-навреме, да си отпусна душата в някоя чалгатека. Дори ми е приятно, по един леко мазохистичен, граничещ с нарцисизма начин, след това да слушам клюките около своята иначе така кротка личност. Харесва ми да се събера с компания и да си поприказваме за жени, за коли… Уютно ми е да съм с малко по-повърхностни хора, които идея си нямат от политика, и въпреки това така упорито държат я обсъждат… Естествено, приятно ми е и да коментирам еврокризата с някой по-ерудиран приятел, да се посмея на Меркел с някой, който ще ме разбере, но… Не мога без българщината.

Не ни е чалгата проблемът, на българите, поне според мен. Проблемът ни е, че все си търсим проблеми, без да търсим решения… Ето, дори аз, в момента соча проблемите, като истински българин. Проблемите ни не са малки, да. Но ние се справяме с тях ежедневно, оцеляваме още един ден, с което можем да сме горди… Аз поне съм горд. Не бих могъл да си представя живота без кифлите. Те са ми база за сравнение, на фона която приятелките ми са фантастично-безценни. Не мога да си представя живота си без мутрите. Те са ми една странна мотивация – „И аз мога като тях, ама сам ще си строя магистралите!“.

И така, ден подир ден живея пълноценно, поне доколкото ми е възможно. Докато… Като погледна живота на средностатистическия германец или американец… Ми изглежда някак опакован, конвейрен… Неистински. Аз може да се мъча да живея в държава с отвратителни политици, огромна неуредица и малко пари, но поне се усмихвам истински, обичам истински, мразя истински… Аз съм истински бе, хора! А те, чужбинците… Гледаш маркови дрехи, маркова техника… Като се загледаш, те самите също са маркови. Да, ама ние сме бутикови. От българите няма втора бройка. Дори кифлите са уникални, ако погледнеш под килото грим.

Странен народ сме ние… Може би просто всички други вече са минали на нова класификация в еволюционната стълбица – марка. А ние още сме като животните – порода. Е да, ама аз не искам да съм с етикет. Искам да мога да се напия като свиня, да мога да плача пред приятелите си, да мога да се смея с все глас насред улицата, да мога да събирам найлонки от дърветата… Искам да съм свободен! Свободен да правя глупости или умни неща, да помагам или да преча, да градя и руша… Както аз смятам за правилно. Понеже, в България, все още сме свободни да кажем, че две плюс две прави четири или пет, или едно… А по света 2+2=4, това се знае.

Свобода е свободата да кажеш, че две плюс две е равно на четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Джордж Оруел, „1984“

I have a Dream.

„Имам една мечта“ Така се превеждат всеизвестните думи от легендарната

Мартин-Лутерова реч. Под същия надслов се провежда и другият протест в България, онзи, за който не се шуми по всяка медия, онзи, културният, в стилът на Кинг, протестът на хората с мечти, с надежди за едно по-светло бъдеще… Онзи протест, който всъщност не е протест.

Центърът за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе„, за който най-вероятно не сте и чували, организира гражданска кампания „Имам една мечта: Да учим и живеем заедно“, като отговор на българските протести срещу „циганската напаст“, протести изпълнени със (в голямата си част заслужено) насилие, протести, изливащи дълго набираната ярост срещу несправедливостта в родината ни, срещу двойните стандарти, шуробаджанащината, феодализма и корупцията, разцъфтяващи в нашата демократична република като лалетата в Холандия.

Вярно е – писна ни. Вярно е, че вече не можем да търпим това отношение към българите, българското… Към татковината. За това сме по улиците. За това се бием, за това викаме, за това пеем! Защото „доста робство и тиранство“ в годините на нашата лелеяна демокрация. Отдавна назряваше този момент, не малко бяха катализаторите в последно време… За съжаление, всичко се изля върху смъртта на Ангел. Лека му пръст и моите искрени извинения, но всяка война има своята първа жертва.

Само че… Дали това е начина, люде български? Защо вие, родолюбците, не вземете пример от циганите? Защо не вземете пример от ромите, които днес, на втори октомври, успоредно с протестите пред президентството, раздаваха цветя, усмивки и мечти. Подаряваха на минувачите детски есета и картички… За да покажат, че и те са хора. Че ромите, че циганите са не по-малко хора от нас, че и те са българи, както нас. Че не всички крадат, не всички убиват… Не всички са престъпници. Вярно е, приятели, прави сте – мнозинството от българското ромско малцинство е гнусно, мръсно, мързеливо, неграмотно, няма желание да се интергрира…

НО, Братя!!!!!

Преди векове това е бил начина. Преди осем века братята Асен и Петър са събрали народа пред църквата „Св. Георги“ и са ги повели на бунт.

Преди два века Левски е обикалял родината, да пали бунт сред народа… Но живеем в двадесет и първия век. Вече не се прави така. Това не е начина в нашата цивилизована Европа… Или поне не би трябвало да бъде. Ще ви предам думи на, може би, най-великия борец за свобода в историята на човечеството – Мартин Лутър Кинг, младши: „В процеса на придобиването на мястото, принадлежащо ни по право, не трябва да бъдем обвинявани в греховни дела. Нека не утоляваме жаждата си за свобода, пиейки от чашата с горчивина и омраза“.

Внимавах да не изпадам в подробности. Внимавах, да изкажа възможно най-кратко мнението си. Защото знам, че на всички е омръзнало от продължителните политически речи, пълни със слова и изпразнени от смисъл. По дяволите, вече ми е просто смешно, четейки „Цветан Цветанов не присъства [на Консултативния съвет по нацонална сигурност], защото е в отпуск за предизборната кампания.“ (в. Капитал) Всичко сега е в наши ръце. В ръцете на българите. В ръцете на Българите със славянски и ромски, с турски, гръцки и всякакъв друг произход. „България за българите!“ казвам аз. За всички, имащи желанието, смелостта и отговорността да се нарекат българи.