За стереотипите

„Истинската любов е Такава.“

„Това е истинско приятелство.“

„Истинският мъж трябва да е.“

„Ето това е красота.“

„Жените искат това.“

Виждам тези думи наляво и надясно. Във facebook публикации, по картинки, Чувам ги от приятели и познати… Защо? Защо трябва да категоризираме нещата? Защо трябва да търсим дефиниция за любовта?

Любовта била това и това, пеперуди в стомаха и безброй усмивки. Кой каза? За теб, може би – да, за другиго също. Но не усещаме ли, че с тези дефиниции ограничаваме? Когато едно дете погледне текст, в който пише, че истинската любов:

„Не угасва с времето, независимо дали е споделена или не. Щом в сърцето ни е имало пожар , винаги ще остане пламъка, който ни кара да си спомним за това, което е било и за това което, никога няма да е същото!“ (цитат от facebook)

Няма ли това дете да стиска една отминала афекция безкрайно? Няма ли да бленува безкрайно по хора, които не го отразяват?

Защо разпространяваме лъжи и заблуди, чиито единствено постижение е, да стереотипизират? Защо не оставим поколенията да са разчупени? Защо им казваме какво е любовта, когато за тях, тя би могла да е нещо напълно различно? Защо се опитваме да им набутаме някаква дефиниция за красота, която след едно-две поколения така или иначе ще е остаряла, демоде?

Истинската любов може да бъде всякаква… От тиха, кротка свещичка, която осветява нечий път, докато времето ѝ не дойде и не загасне, до горски пожар, който изяжда всичко живо по пътя си. А може и изобщо да няма нищо общо с огъня – истинската любов може да е вторник. Ако някой може – да ме опровергае.

„Истинският мъж трябва да…“ Нищо не „трябва“, по разписание. Всичко е индивидуално. За една истинския мъж може би трябва да е силен, сръчен и смугъл. Друга може да си търси висок смотан очилатко, който да ѝ рецитира поезия и да я забавлява с непохватността си. Така и с жените. И с приятелството. И с всичкото му всичко на света

Време е да спрем да слагаме точки насам и натам, за да останат поне няколко изречения, които хората след нас да допишат

Защо пиратствам, на кратко.

Преди да започна – поради страх от цензура и/или съд за използване на работи, авторските права на които не познавам, съм сменил всички имена.

Стана ми тежичко от живота. И реших да прегледам една стара реч на Гергана Калоянчева. Преди години многоуважаваният актьор беше на гости в Предаването на Станислав, там я каза. Дори успя да просълзи водещия.

Гледал съм речта по MeTube десетки пъти, исках да я прегледам отново. Понеже е прекрасна. И, отваряйки линкът към клипчето в MeTube Видях следното:

„Слави Трифонов се разплаква…“
Това видео вече не е достъпно, понеже MeTube акаунтът, асоцииран с водеото е терминиран, поради множество нотификации относно нарушаване на авторски права от трети страни: ТриTV Media Group

Представете си шока ми при това откритие… Това е материал от преди десет години. Материал, който господата от ТриTV не ми предлагат, дори срещу заплащане. Е, намерих си го де, в MeTube го има още няколко пъти. Тоя път ще си го дръпна. Пиратската. И оттук нататък слагам превръзката на окото, папагала на рамото, хващам бутилката ром и започвам с „Йо-хо, Йо-хо, българските медии стотинка няма да видят от мене“.

Edit. Сетих се, че ще е хубаво да ви дам и линк към самото видео…