Минало-свършено, незапомнено.

Здравейте.

Мина поредният ден на траур за република България. Знаете повода – автобусът, катастрофирал на магистрала Тракия, край Пловдив, погубил 8 души и ранил тежко други 18. Вече не сме в траур. Няма вече кръстчета във facebook, няма вече мъже в черно по телевизията и приказките за уволнения свършиха. Осем души загубиха телата си на този ден. Преди тях други, преди тях трети… Почти всеки ден някой губи живота си на асфалта.

Тъжно е, не мислите ли? Всъщност… Явно не мислите. Замисляте се за това в дните на траур, почитате „светлата памет на загиналите“. И забравяте. Забравихте децата в река Лим, забравихте децата в Симеоновград, ще забравите и хората от този автобус. Защото мъртвите принадлежат на миналото. Но аз съм жив, вие също, също и обкръжението ви. Мислите ли за тях, в дните на траур? Защото всъщност точно това би трябвало да правите, да помислите не с какво горките хора са заслужили такава съдба, а как да предотвратим следващата. Понеже тя приближава.

Знаете ли, че сме загубили около сто пъти повече животи на пътя, отколкото на война, през последните 20 години? Сигурно да. Вече всеки знае статистиката. И точно защото го знаете – не мислите. „Една чашка, какво толкова?“ „Айде бе, след няколко месеца вземам книжка, какво толкова?“ „Ти’я ограничения са за идиоти!“… Да продължа ли да изреждам редовни реплики? Няма смисъл. Това вече го знаете. Каквото и да ви кажа, няма да ви изненадам – новините, предаванията, вестниците ви засипаха с информация отново. Удавиха ви в нея. Знанието не води до осъзнаване. Не осъзнавате, че следващото петно на асфалта може да сте вие. Че следващата консервна кутийка, подхвърляна из платното, може да е вашата кола. Не осъзнавате. И продължавате да карате така, сякаш сте хванали Господ за шлифера. Ама не сте. На никого не е простено нарушението на правилата. Ограниченията за това са там – за всеки случай.

Не ни трябва ден на траур, трябва ни… Не знам, може би ни трябва катаклизъм. Нещо, което да ни разтърси из основи. Нещо, което да ни припомни, че сме биви, че имаме животи и… Че имаме само това на света. Утре пак ще излезете на пътя, утре пак ще се качите в градската, утре пак… Утре пак ще си мислите, че сте над правилата. Не сте. Само мъртвите са над закона. Осъзнавате ли?

Фантазия в зелено

InfraNatural беше на Балкан. научи няколко неща, измежду които възклицанията „Кооопееелеее!!!“ и „‘Баааааахти ремаркето!!!“, но научи и още няколко неща… Вместо да ви ги разяснявам философски, мисля просто да ви разкажа какво се случи.

Всичко започна преди известно време, когато facebook ми съобщи, че съм канен на „ Рождения ден на Ирма (29) и Илия (20) . Няколко седмици по-късно, след нескопосаната ми подготовка (основно правена по телефона, чрез майка ми, на която благодаря) дойде заветния ден (3 юни, петък). Минавайки през стандартното оправяне на багажа в последния момент и нервничащото чакане „Няма ли да идват вече, не стигнаха ли вече“ гореспоменатият вече бивш, тогава все още бъдещ рожденик сложи край на мазохистичното очакване, съобщавайки ми че минават покрай „онова зеленото“ на входа на Сопот.
Баща ми ме закара до областта Паниците, където около половин час търсихме от коя точно паница трябва да потеглим нагоре, водени от вещото ръководство на не-дотам-ясните спомени на Люси и не-дотам-обширните познания на моето родителско тяло за местността. След като, в крайна сметка, открихме мястото, от което трябва да потеглим, разпределихме храната и пиенето по раниците, снабдиха ме с челник (за който благодаря на Ачо) и стигнахме до консенсус накъде най-конкретно е пътеката, по която трябва да минем, потеглихме по първия склон. Спокойно мога да заявя че това беше най-неприятния момент от целия уикенд, въпреки че той също не беше толкова непоносим, колкото при първото ми изкачване на пътеката. Основният проблем с това изкачване е, че е в самото начало – още не си загрял, не си свикнал с тежестта на раницата и краката ти не са се разработили, а вече трябва да се мъчиш по този Сизифов склон за петнадесетина минути. След като превалихме адския участък, всъщност пътеката беше доста приятна, за което много помогна настроението, създавано от компанията, която към тогавашния момент включваше Илия, Люси, Петя, Георги, Ачо и, на последно място, мен.
Тези близо четири часа до хижата за мен са изключително важни – в тях успях да се отърся от част от привичната си свенливост пред непознати, част от мълчаливостта си и в същото време да не се изложа като магарето на сватбата. Гледки, уви, нямаше, поради нощността на прехода, но пък беше изключително приятно – хладно, спокойно, без хора. Чуваха се само стъпките и гласовете ни, звуците на гората и „джангъра“, излизащ от моя и на Люси телефони. Почивки нямаше много, но за сметка на това бяха ползотворни – хапнахме, позяпахме звездите, които бяха фантастично много и, мисля, любовта към Балкана у всеки от нас се задълбочи поне с мъничко.
Някъде към един и половина стигнахме до хижа „Рай“. Там ни посрещнаха Збл, Мила и Ру (и хижарят, обаче той не е интересен), всички изключително загрижени, понеже не знаеха за късното ни потегляне и някаква заблудена група, пристигнала преди нас, ги бяха наплашили, съобщавайки, че пред и зад тях нямало никого… Според нас имаха проблеми с часовника. След биричка, сандвичи и лафче се отправихме към легълцата/чувалчетата си. Спах в хижата – почти нямаше разпънати палатки. Не съжалявам де, мързеше ме да последвам съвета на Илия да опъна някой Zajo. Ачо се настани под звездите, Илия, Люси, Георги и Петя се скриха в палатките си, а аз се присъединих към останалите дами в стаята.
Някъде между 7 и 8 сутринта аз и Илия бяхме събудени, кой грубо, кой нежно и след кратка закуска и разбуждане се отправихме с Люси и Ангел към заветния връх. Нашия беше Ботев, не Шипка и царя не ни беше поверил прохода, войната и себе дори, но се справихме със задачата повече от задоволително. Прехода е малко по-уместно да наречем фотосесия, понеже общо сме изснимали над 1000 снимки в този ден, но пък и ходенето ни не беше малко.
След като покорихме върха, който сякаш специално за нас беше надигнал традиционната си мъглива пола – за да ни даде да хвърлим едно око на кулата отдалеч се наснимахме горе и починахме. Въпреки че диплите на облачната му премяна се кълбяха на север и изток и не успяхме да разгледаме северна България, изпълнихме една от детските мечти на Илия – да се снима на рождения си ден в пряспа със топка сняг в ръка. Слизането от върха беше кратичко, въпреки че 15-та минути до заслон Ботев ни се сториха двойни, заради потрошените ни колене и глезени. Хижарят на заслона ни посрещна с топъл боб, студена бира и опътвания за пътеката нататък.
Заредихме с гориво, „освежихме“ се и продължихме към хижата. Така де, след няколко снимки пред заслона тръгнахме към хижата. И Голди, кучето на заслона се появи за да разгони табуна коне, спрял в „двора“. Табунът коне тръгна към нас. Аз побегнах. В посока – нагоре, нагоре и напред. Животните по някое време се успокоиха, но дотогава моят мозък вече беше разбъркан от раницата, подскачаща по гърба ми. Но това е друга тема, а ние продължихме към „Рай“, по една не особено официална пътека, която за сметка на това беше маркирана с еееей такава маркировка на всеки 5 метра.
По пътеката стигнахме до „Башмандра“ (не знаем защо е „баш“, а „мандра“ е била доста отдавна – сега са руини). След тези останки има едно кратко изкачване, което закрива пътят нататък. Люси се качи първа, а реакцията ѝ, според мен, даде финалната дефиниция на възклицанието „Кооопееелеееее!!!!!!“. След нея Илия реагира по подобен начин, докато аз заснемах камънаците. Когато се качих, аз също забелязах невероятната, райска гледка. Водопадите, скалите, дърветата, светлосенките, сякаш всичко е подредено само и само да организира множествен оргазъм на душата ти. По-подробно описание… Мога да дам, само че не искам. Който иска, може да разгледа снимките във facebook профила на Люси. А ако някой наистина иска да разбере красотата на това място, ако иска да види перфектността на всичко което е, може просто да иде до там – не е далеч. Никога няма да е прекалено далеч, за да си струва пътят до там.
Когато все пак успяхме да изоставим гледката и да продължим напред, ни отне към 2 часа докато се приберем в хижата. Оттам нататък се започнаха едни салати, мезета, скари… Празнуване. На два рождени дни, което обаче е прекалено великанско, за да успея да обхвана с наличния диапазон от думи, съществуващи в българския или някой от други ми познати езици. Подаръците бяха оригинално замислени, а картичките – гениални.
Само че ще разваля идилията на разказа ми дотук, споменавайки канските опити на моя милост и Илия да се изкъпят. Отне ни около 4 часа, може би повече, докато се доберем до душовете, но въпреки това банята беше толкова прекрасна, топлата вода така галеше кожата, че се почувствах като нов човек и олекнах с няколко килограма кал, пот и други гадости.
Сутринта на неделния ден започна за мен в палатката на Сами и Ру (на които благодаря за гостоприемството), към 8 без нещо, 8 и нещо или нещо от сорта. Малко по малко почти всички изпълзяхме от палатките, закусихме, изиграхме една-две табли, някои поиграха белот, някои попушиха, събрахме палатките и започнахме да се каним на Пръскалото. Обаче точно преди да тръгнем запръска. След като прибрахме голяма част от палатките и всички раници на относително сухо, пръскането прерастна в порой, който ни отне шанса за каквото и да е пръскало, освен някой капчук. По някое време се върнаха и заминалите нагоре фотографи, любители на забележителности и идиоти, мокри до кости и безкрайно доволни. Събрахме се в столовата и откарахме следващото много време в мохабет, игри и смях, като по приказките. Не мога да кажа, че съжалявам че не отидох на Райското Пръскало, не мога да кажа и че се радвам, че пропуснах тази гледка… Компанията определено уравновесяваше недостатъците на висенето в столовата.
Когато, по обед, дъжда поспря и цялата хижа се изсипахме надолу, моето настроение право пропорционално на денивелацията започна да пада – виждах края на рая. Трудно беше да свикна с идеята че следващите, може би, няколко месеца няма да виждам тези хора, че ще се наложи да се разделя с тях, но… Се налага. Всяко начало си има край и нашия приближаваше главоломно. Слязохме изключително лежерно де, така че не се приближаваше прекалено бързо. Всяка пейка беше почивка и навсякъде имаше по някого от нашата група. Към пет и петнадесет дочакахме последните от компанията да стигнат до Паниците и тръгнахме да търсим кръчма в Калофер. След неуспешното издирване в града навигирах (къде успешно, къде не дотолкова, за което се извинявам на Ангел) нашата кола до механата в Карлово, където похапнахме и пийнахме като за последно…
И аз казах чао. Казах „довиждане“ на тези прекрасни хора, към всеки от които се привързах.Казах ви довиждане. Сега ви казвам – Благодаря! Благодаря на Люси, на Ангел, на Сами, на Ру, на Петя, на Георги, на Збл, Влад, Ирма, Калата, Скелетите, Стен, Пе, Пешката, Марто и всички останали, чиито имена пропускам в сънливостта си. И последно, но не на последно място, искам да благодаря на Илия за поканата!