Левски скок?

Не чувствам сила в ръцете си… Обичайния порив да пиша, да изразявам себе си, да интегрирам душата си в поредния текст, го няма. Днес съм уморен. Днес не мога да скачам… Днес мисля просто да почина. Само че няма. Няма, защото… Защото прочетох една статия в Дарик, която ми припомни Защо скачам. Която ми припомни защо пиша, защо мисля, защо действам и защо съм аз. Защото мога. Защото искам да бъда горд, че съм живял като българин, да мога да ходя с вдигната глава и усмивка, защото съм помогнал на страната си. Защото съм дарил усмивката си на България.

Правя всяка следваща крачка напред, не просто за да се движа. Продължавам да скачам срещу бодливата тел на несвободата, защото преди сто тридесет и осем години един младеж е бил обесен, понеже е скачал срещу друга тел. Скачал е като лъв.

Аз… Може и да не съм лъв – ще се разбере в последствие. Само че дори да се окаже че съм костенурка, ще продължа да скачам… Понеже все някой трябва да го направи. Понеже мечтая за една по-хубава България, в която всички ще сме щастливи да живеем. Понеже имам три варианта пред себе си – да избягам, за което съм прекалено смел, да се примиря, за което съм прекалено горд или да променя нещо… За което може би съм прекалено слаб… Ще разберем след някоя и друга година, нали?

„Ако спечеля – печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си.“ е казал Апостола на свободата. Защо не пробваме и ние да минем по стъпките му? Той е разбудил България за бунт, защо пък ние да не я разбудим за революция? Не, не очаквам от българите да хванат кой, каквото оружие има и да тръгнат към жълтите павета, въпреки че и това би било подобрение. Надявам се на една мирна революция, в която просто новите изместват старите и… Наистина са нови, не просто поредните.

Народе????

Advertisements

За странните.

Скачах срещу бодливата тел на несвободата.

Скачах в името на надеждата.

Скачах по убеждение и по зададен сигнал.

Още не съм се наскачал.

Заглавието на публикацията не е от песен, да. Това е посвещение на нас, на странните.

Заглавната страница на блога ми казва „Един блог за странните.“ но се чудя дали всички от вас съзнават дълбочината на понятията „странен“ и „различен“. Припокриват се напълно. Да си странен днес… Може би би значело да си нормален в някоя по-цветна епоха. Днес цветовете издават. Да си шарена личност, значи да си странна личност. Да си презиран. „Странен“, всъщност, спрямо мен, почти винаги е било използвано като комплимент… Съзнавате ли какъв парадокс е това? Да комплиментираш някого, казвайки му, че няма нищо общо с поколението си… Това ме плаши. Никак не ми се нрави, че хората осъзнават, че да си „странен“ е хубаво и въпреки това са си обикновени… Хора, толкова цветни и толкова шарени, да се разхождат в сиво, да се държат сиво, да говорят сиво… Заради чуждото одобрение.

Притеснявам се за бъдещето на поколението ни, ако въпреки демокрацията, цвета за нас е табу. Едно време са обличали децата в еднакви дрешки, за да ги уеднаквят. Сега… Масата е толкова еднаква, въпреки че никога не е била подтиквана от това по какъвто и да било начин… А предишното поколение е толкова цветно. Как? Парадоксалната природа на хората ли е виновна или просто, когато пуснеш юздите на цивилизацията и дадеш свобода на хората, те оскотяват?

Питам се, дали и поколението на родителите ми е било толкова сиво? Дали пак е имало цветни хора, които са искрели толкова очевидно, че са ги мачкали за това… Дали и ние няма да пораснем и да станем човеци? Или, както вървят нещата, ще се обезчовечаваме все повече, ще забравяме повече и повече ценности, ще извращаваме още повече морала и етиката, ще се гаврим с кавалерството и ще се смеем на истинските дами?

 

Riot

Овце сме. Манталитета ни още е робски, установявам го наново с всеки изминал ден, колкото и да не ми се иска да го призная. Още сме си рая. Дотолкова сме свикнали да се примиряваме с глупостите, шуро-баджанащината, идиотизмите и кретенията в България, че вече всеки, който не е съпричастен към тях е хулен, защото не е като другите. Защото отказва да се цака заедно с другите. Всички псуват рядката, суха трева, оградата, лошите пастири и злобните кучета, обаче на повечето им стига да сипасат кротко и да си седят в кошарата. Останалите – през оградата и да търсят по-добри пасища.

Под каква форма ли не съм чувал същите простотии, същото блеене на безволеви овце, същото „Ами нали знаеш как е…“ Което дори не е въпрос, изказвано е повелително, сякаш си длъжен да се придържаш към тъпотиите, които ти предлага живота и да търпиш… Като овца в кошара.

Чудя се… Ако изляза на улицата и се развикам „На рат, на оръжие, за една по-истинска държава и един по-нормален свят“ дали поне един ще погледне иззад пердето и ще си каже „Евала“. Ясно ми е, че никой няма да излезе – страх ни е. Едно време сме строили къщи с триметрови огради, за да не виждат турците какво става у нас. Сега оградите уж са по-ниски, а все сме си същите, все говорим, особено след втората чашка, само че… Още сме си кръчмарските патриоти на Ботев, още сме си българи от старо време, смешни, жалки подобия на българи сме… Тежко и горко на Аспаруха, на княз Борис и на цар Симеон, на Иван Асен Втори и на Левски, на Ботев и на Стамболов… Горко на людете, дето не са жалили пот, кръв и сълзи само и само ние да имаме едно светло настояще… Съжалявам опълченците на Шипка и бойците край Сливница, съжалявам всеки български войник паднал в битка за Свобода и Единство…

Нам не ни трябват поробители, ние и така сме си роби.

Не съм избягал.

Всеки е тръгнал нанякъде, Англия, Холандия, Америка или Франция, Гърция, дори Япония. Почти цялото ни поколение бяга от България.

Защо? Защото държавата не струва? Спокойно – дори и политиците не са безсмъртни. А следващите няма да са същите. Вярвам в това. Както младите български актьори блестят пред класиките, така и младите български управници ще засенчват старите. Ще бъдат едни, до колкото е възможно, демократизирани управници, невидели шуро-баджанащината от преди 89-та, младежи знаещи, можещи и, най-вече, амбициозни. България има бъдеще. Или поне ще има, ако не избягаме всички. Наш е дълга да поемем потъващото корито на родината, да го закърпим, да изпомпим водата от него и да изритаме всичките дървояди, преди да ни е свършил кораба. Наша е възможността да вдигнем отново платна и да се носим по вълните, както сме летели и преди, в първите години след Съединението.

Не съм избягал. Вярно, малък съм да бягам, обаче пък няма и да избягам. ‘Що ли? ‘Щот съм българин. И вместо да ходя по чужбината, да се блъскам в гърдите и да викам „Bulgar, Bulgar!!“ Ще си стоя в нашенско, ще водя своята малка и безкрайна битка срещу закостенялостите и архаизма на обществото ни, ще плюя ти’я отгоре, ще се мръщя, ще се мъча, ще се потя, ще се трепя за насъщния, обаче ще се опитам да направя нещо тук. Защото съм българин, а в моят речник, синоним на думата „българин“ е фразата „Аз мога.“. Е, там са и „След малко.“ и още няколко подобни, обаче тях ще ги израстем. Винаги сме можели, винаги и ще можем. Може да е по нашенски, ама се оправяме с всичко.

Ще дойде време, когато няма да ни сочат с присмехи обидни, ще паднат счупенте окови ще избелеят дирите стидни, по врата ни, от хамота старт.

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно

що гордо разтупва нашите гърди…

Иван Вазов, Опълченците на Шипка

Следва продължение… Някой ден.

Rain Down Love

Четиринадесети февруари. Ден на влюбените, откъдето и да го погледнеш – дали в половинката или в лозата, решава влюбеният. Ама си е ден на любовта. Няма как да го пропусна и аз, първо ще почета любимата, а после и наливната. Или бутилираната – ще решим.

Но да се върна на изначалния замисъл на днешната публикация. „Ден на влюбените“ и има ли той основания да бъде честван или е просто поредния номер на корпорациите, за да измъкнат някой и друг лев от бедния данъкоплатец.

За първи път ще спомена заглавието на публикацията си, защото за първи път ще е дотолкова обвързано с нея – Rain Down Love – весела, хубава песничка от преди известно количество години. Но не текста или ритъма, самото заглавие ме вдъхнови – любовта трябва да си вали, да пада постоянно, капка по капка, не ни трябва на ведра веднъж в годината, защото така само ще удави и без това изсъхналите и измрели култури. Любовта трябва да е, ако не константа, то поне променлива която, дори да слиза понякога под нулата, няма нужда от „специален ден“ за да бъде изръчкана нагоре по скалата. Виж с Трифон Зарезан съм по-съгласен – то си требе повод за свястно накъркване. Не може ей така, без повод, а „сряда е“ не е достатъчно за истинско накъркване, иначе става алкохолизъм, а той никак не е приятен. Виждате ли, тук точно е отправната, от която двата празника на любовта разделят пътищата си – единия е празник, чисто и просто нужен като формалност, за да се оправим като свине, докато другия… Другия, според мен, е празник, който цели да ни напомни за кривата на любовта се надява да ни вдъхне самосъзнанието да я поддържаме сами, без летящ старт чрез календара. Празник, който по-скоро трябва да бъде честван, отколкото празнуван. Празник на човешката самовлюбеност и самозабравеност. Втори шанс за издънилите се в крепенето на кривата на любовта над нулата.

Като стана дума за честване и празнуване… Вече стана много „мейнстрийм“, да парадираш с непразнуването на Св. Валентин, както ми припомни един остроумен туийт по-рано днес. Колко сме смешни, празнувайки го, потъвайки за един ден в розовия облак от парфюма на любовта, а колко по-смешни сме, игнорирайки розовия облак и отдавайки се на поредния ден, изпълнен със сарказъм и безпочвено озлобление към останалите… Те поне се опитват. За да не празнуваш наистина един празник, трябва да не ти пука за него, не да го осмиваш и да се опитваш да се гавриш с празнуващите го.

Едно искрено пожелание от мен, като заключение – Желая ви приятна, тиха вечер, едната ви ръка да е обгърнала любимата с искрящи, влюбени очи, а другата – чашат с искрящо, любовно вино.

Sing for the moment

Добре, нека започнем… Първо, затвори очи. Не!! Чакай! Не затваряй нищо – няма как да четеш. Окей де, само си представяй.

Представи си, че си боксьор. На ринга си. Срещу теб – шампиона тежка категория. Изкарал си късата клечка – новак си, първия ти мач в категорията е, а той – първия ти опонент. Първи рунд започва.

Стягаш мускули, за да се увериш че все още са закачени здраво за костите ти. Правиш крачка в страни, подскачаш леко, спокоен си. Не вярваш да го победиш, но все пак – единствената мисъл в главата ти е съществото пред теб – стойката му, движенията му, защитата му.

Търсиш дупка, малка, голяма, лъжлива, финт, търсиш начин. Искаш тази победа. Виждаш я – изместил е гарда си леко в дясно при последната крачка и се е отворил отляво. Решаваш да нанесеш удар.

Усещаш как всяко мускулно влакно в ръката ти, рамото и гърба ти, всяка частица от гръдния мускул се напряга. Виждаш ръкавицата да полита напред.

Бавно минава сантиметър. Изминава следващите 5 – още двадесет и челюстта му ще зазвъни. Още не си и преполовил седмия сантиметър, когато забелязваш блясъка в очите му. Готви се за контраатака – ще отблъсне. Нищо, продължаваш напред – чудото е единственото, което ти върши работа в този двубой. Десетия сантиметър е задминат, а той още се чуди, дали не финтираш. Чудно, как не забелязва – ръката ти дори не е направила едно движение, а вече е цялата в пот, мускулите танцуват своя валс под кожата ти, преплитайки се, покланяйки се сякаш, един на друг. Четиринадесет сантиметра, а той чак сега усети че атаката не е финт.

Чудо! Имаш реален шанс, усещаш електричеството, протичащо по невроните ти, усещаш импулсите, каращи мускулите да опъват още по-силно веслата си, учестяваш ритъма, ръката ти полита още по-бързо, вече осезаемо усещаш блъскането на въздуха в ръкавицата си. Сто и деветдесетият милиметър е на ръкавицата ти, той вече се движи – виждаш и неговите мускули, виждаш танца им, долавяш музиката, под която танцуват. Синхронът им определено е по-добър , за това пък твоето темпо е по-бързо. Надбягвате се, ти вече си на два сантиметра от лицето му, а той още не е докоснал ръката ти. Виждаш разширяващите се очи. Виждаш кръвта, изпълваща ги, виждаш как змиите под кожата му приближават зъбите си към плътта ти. 260 милиметра, още сантиметър и точката е твоя.

Усещаш дамгосващата жега на ръката му, докосва те, започва да те избутва, МАМКА МУ! Натискаш още по-силно, чуваш как тракат буталата в ръката ти, сякаш всеки момент някое ще излети през картера, но не ти пука, заповядваш на мозъка си да пробие пода с педала на газта. Усещаш съпротива различна от въздушната.

Контакт!

Продължаваш да натискаш, включвайки цялото си тяло, до пръстите на краката в удара. Усещаш как се късат връзки, сухожилия, чуваш хрущенето на стави, как мускулите ти се късат като корабни въжета. Не ти пука. продължаваш напред. Противника ти вече се е отделил от земята, единствената му опора е ръкавицата ти, която го избутва все по-нагоре и надалеч.

Нокдаун.

1.

2..

3..

4..

пет…

шест…

Седем…

Осем…

Девет?

Десет!

Спечели. Мачът е твой.

Разбираш това три дни по-късно. При удара си разкъсал всеки мускул в ръката си, скъсал си около 60% от сухожилията в тялото си, лакътната и раменната става са по-прилични на каша, от колкото на нещо натрошено. Никога повече няма да можеш да стъпиш на ринга. Честито – спечели.

Kryptonite

Силните хора… Познавам ги, бих се осмелил да кажа дори, че аз самият съм силен. Само че… Винаги идва момент, в който просто светът на раменете ти става прекалено тежък, когато искаш да пищиш, да избягаш, да оставиш всичко да пропадне, да зарежеш Атласовата си длъжност и да живееш без да спасяваш нечий свят непрекъснато.

Но… Спокойно, супер герои има и ще ги има и занапред, докато не се отвратят толкова от света и неблагодарността му, че да станат супер злодеи… Тогава тежко и горко на останалата част от човечеството… Може да нямаме супер сила, нито да стреляме лазери от очите си, но повярвайте – думите тежат повече от юмруците, а един поглед може да е по-болезнен от най-силния изстрел. Но… Докато всеки от нас има своята Луис Лейн, всеки ще се справя с теглото си, ще носи чуждото, ще помага безвъзмездно и ще се радва на чуждото щастие. Само, моля ви – не отблъсквайте хората, които просто се опитват да помогнат, от себе си… Това обикновено са хора, които не могат да стоят безучастни – или градят или рушат… Добри са и в двете, само че второто е далеч по-осезаемо.

Когато имаш нужда от помощ… Почти винаги съм там, нали? Дори когато не ти е особено нужна – аз съм там, за да дам едно рамо. Това е моят начин да съм полезен на света, да усещам че съм жив и живея, че не съм просто сянка с обвивка от кожа и кости, че съм истински човек. Моля, остави ме да ти помогна… Дори да нямаш нужда от помощта ми, защото ако не помагат, супер героите са просто жалки, ненужни същества, които пречат и с всяко невнимателно движение рушат около себе си…

Бъдете милостиви – разрешавайте на тези покрай вас да ви помагат… Моля ви!