Съжалявам и съм горд с това.

Мислех следващата ми публикация да е относно TEDxBG. Но не се получи, случиха се други неща. Животът, уви, не е само хубави хора и прекрасни идеи. В живота има и кофти неща. Мислим за тях и измисляме толкова добри варианти, как е можело да бъде по-добре. „Само ако“…

Но „Само ако“ е просто задържане над миналото, нали? Или…? Или е начин да се учиш. Ако теглиш майните на тези ако-та, ако решиш, че е по-добре да се стегнеш, да оставиш миналото в миналото и да продължиш напред, дали всъщност си изживял миналото? Ако не съжаляваш за това, което е станало, как можеш да си гарантираш, че няма да се повтори?

Как се учим от грешките си, ако не ги приемаме дълбоко в себе си? Ако ги отхвърляме, ако си казваме „било, каквото било“? Едисон е казал „Не съм се провалил, просто открих 1000 начина, по които не става.“ Но ако след всеки вариант той просто е продължавал напред, да се бори с проблема си, без да го изследва внимателно, да разбира защо, как, къде, кога е сгрешил, дали някога щеше да успее? Дали нямаше да се върти в омагьосан кръг, както много от нас?

При търсене за „живей така, че да не съжаляваш“, в Google излизат сто шестдесет и четири хиляди резултата. И по скромното мнение на науката, всички те са грешни. Психологията нарича състоянието, в което хората не могат да съжаляват за грешките си, един от симптомите на психопатия. Тоест, ако следвате тези 164 000 мнения, значи „…липсва емоционалната връзка с когнитивността…“ (източник – Wikipedia). Иначе казано – болни сте.

Аз съжалявам за огромен брой неща от миналото. Съжалявам, че съм сгрешил тук, че ме е домързяло там, че не съм бил по-упорит на трето място и прекално упорит на четвърто… И откривам, че при следваща среща, с подобни неща нещо ме жегва… Спомням си за тази грешка и не я правя отново. Но когато реша да се откъсна от съжалението си, просто да не гледам назад… Тогава отново се блъскам в същите стени, отново не откривам същите врати и отново съпвам на същите прогнили дъски…

И в крайна сметка… Хора сме, човешко е да се греши… А най-лесно се учи от грешките. Първи го е записал Св. Августин:

Falo ergo sum. – Греша, следователно съм.

Да обичаш на инат.

Току-що прочетох тази статия в webcafe. Най-сетне открих някой, чиито виждания за българската реалност да ми помогнат да формулирам моите такива в (относително) строен текст.

Е, аз слушам Мейдън, слушам и Бетовен, и Бах. Все пак обичам, отвреме-навреме, да си отпусна душата в някоя чалгатека. Дори ми е приятно, по един леко мазохистичен, граничещ с нарцисизма начин, след това да слушам клюките около своята иначе така кротка личност. Харесва ми да се събера с компания и да си поприказваме за жени, за коли… Уютно ми е да съм с малко по-повърхностни хора, които идея си нямат от политика, и въпреки това така упорито държат я обсъждат… Естествено, приятно ми е и да коментирам еврокризата с някой по-ерудиран приятел, да се посмея на Меркел с някой, който ще ме разбере, но… Не мога без българщината.

Не ни е чалгата проблемът, на българите, поне според мен. Проблемът ни е, че все си търсим проблеми, без да търсим решения… Ето, дори аз, в момента соча проблемите, като истински българин. Проблемите ни не са малки, да. Но ние се справяме с тях ежедневно, оцеляваме още един ден, с което можем да сме горди… Аз поне съм горд. Не бих могъл да си представя живота без кифлите. Те са ми база за сравнение, на фона която приятелките ми са фантастично-безценни. Не мога да си представя живота си без мутрите. Те са ми една странна мотивация – „И аз мога като тях, ама сам ще си строя магистралите!“.

И така, ден подир ден живея пълноценно, поне доколкото ми е възможно. Докато… Като погледна живота на средностатистическия германец или американец… Ми изглежда някак опакован, конвейрен… Неистински. Аз може да се мъча да живея в държава с отвратителни политици, огромна неуредица и малко пари, но поне се усмихвам истински, обичам истински, мразя истински… Аз съм истински бе, хора! А те, чужбинците… Гледаш маркови дрехи, маркова техника… Като се загледаш, те самите също са маркови. Да, ама ние сме бутикови. От българите няма втора бройка. Дори кифлите са уникални, ако погледнеш под килото грим.

Странен народ сме ние… Може би просто всички други вече са минали на нова класификация в еволюционната стълбица – марка. А ние още сме като животните – порода. Е да, ама аз не искам да съм с етикет. Искам да мога да се напия като свиня, да мога да плача пред приятелите си, да мога да се смея с все глас насред улицата, да мога да събирам найлонки от дърветата… Искам да съм свободен! Свободен да правя глупости или умни неща, да помагам или да преча, да градя и руша… Както аз смятам за правилно. Понеже, в България, все още сме свободни да кажем, че две плюс две прави четири или пет, или едно… А по света 2+2=4, това се знае.

Свобода е свободата да кажеш, че две плюс две е равно на четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Джордж Оруел, „1984“

I have a Dream.

„Имам една мечта“ Така се превеждат всеизвестните думи от легендарната

Мартин-Лутерова реч. Под същия надслов се провежда и другият протест в България, онзи, за който не се шуми по всяка медия, онзи, културният, в стилът на Кинг, протестът на хората с мечти, с надежди за едно по-светло бъдеще… Онзи протест, който всъщност не е протест.

Центърът за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе„, за който най-вероятно не сте и чували, организира гражданска кампания „Имам една мечта: Да учим и живеем заедно“, като отговор на българските протести срещу „циганската напаст“, протести изпълнени със (в голямата си част заслужено) насилие, протести, изливащи дълго набираната ярост срещу несправедливостта в родината ни, срещу двойните стандарти, шуробаджанащината, феодализма и корупцията, разцъфтяващи в нашата демократична република като лалетата в Холандия.


Вярно е – писна ни. Вярно е, че вече не можем да търпим това отношение към българите, българското… Към татковината. За това сме по улиците. За това се бием, за това викаме, за това пеем! Защото „доста робство и тиранство“ в годините на нашата лелеяна демокрация. Отдавна назряваше този момент, не малко бяха катализаторите в последно време… За съжаление, всичко се изля върху смъртта на Ангел. Лека му пръст и моите искрени извинения, но всяка война има своята първа жертва.

Само че… Дали това е начина, люде български? Защо вие, родолюбците, не вземете пример от циганите? Защо не вземете пример от ромите, които днес, на втори октомври, успоредно с протестите пред президентството, раздаваха цветя, усмивки и мечти. Подаряваха на минувачите детски есета и картички… За да покажат, че и те са хора. Че ромите, че циганите са не по-малко хора от нас, че и те са българи, както нас. Че не всички крадат, не всички убиват… Не всички са престъпници. Вярно е, приятели, прави сте – мнозинството от българското ромско малцинство е гнусно, мръсно, мързеливо, неграмотно, няма желание да се интергрира…

НО, Братя!!!!!

Преди векове това е бил начина. Преди осем века братята Асен и Петър са събрали народа пред църквата „Св. Георги“ и са ги повели на бунт.

Преди два века Левски е обикалял родината, да пали бунт сред народа… Но живеем в двадесет и първия век. Вече не се прави така. Това не е начина в нашата цивилизована Европа… Или поне не би трябвало да бъде. Ще ви предам думи на, може би, най-великия борец за свобода в историята на човечеството – Мартин Лутър Кинг, младши: „В процеса на придобиването на мястото, принадлежащо ни по право, не трябва да бъдем обвинявани в греховни дела. Нека не утоляваме жаждата си за свобода, пиейки от чашата с горчивина и омраза“.

Внимавах да не изпадам в подробности. Внимавах, да изкажа възможно най-кратко мнението си. Защото знам, че на всички е омръзнало от продължителните политически речи, пълни със слова и изпразнени от смисъл. По дяволите, вече ми е просто смешно, четейки „Цветан Цветанов не присъства [на Консултативния съвет по нацонална сигурност], защото е в отпуск за предизборната кампания.“ (в. Капитал) Всичко сега е в наши ръце. В ръцете на българите. В ръцете на Българите със славянски и ромски, с турски, гръцки и всякакъв друг произход. „България за българите!“ казвам аз. За всички, имащи желанието, смелостта и отговорността да се нарекат българи.

Duni Royal Resort зад кулисите №1

Знаете ли нещо за втори август? Илинден е, по един от двата стила. Но това няма отношение към случая. На втори август морето си взима своето. Така съм чувал от стари моряци и спасители. На втори август по много български плажове (Несебър, за пример) с години наред флаговете са червени. Почти всяка година въпреки това на втори август има инциденти. Но аз няма да ви говоря и за втори август или за водната стихия.

Ще ви разкажа какво се случи на трети август две хиляди и единадесета година. Към шест и петнадесет, сутринта на въпросния ден един от туристите, руснак на над 50 години, диабетик казва на съпругата си, че ще иде до колата. По пътя явно решава да поплува, защото малко по-късно е намерен във водата, отново от гости на хотела, според официалната версия – мъртъв.

Вдигат охраната на пожар, за 3-4 минути се събират. Идват полицейски коли и линейка, но човекът вече е мъртъв. Според официалната версия е получил криза.

Всъщност… Е загинал от немърливост.

Фелдшера пристига с огромно закъснение и без никакви инструменти. Мислел че се шегуват с него. Шегичка, че в 6 и нещо го викат на пожар, за давещ се, звучи вероятно, нали? Никой от струпалото се множество не му прилага свестен сърдечен масаж, няма обдишване… А пулс – има. Когато е намерен, починалият все още е бил пострадал. Получил е криза на плиткото, туристи са го намерили и извлекли на… Ами на прибоя, така че да гълта още вода и пясък. Помислили го за мъртъв. В последствие е повърнал водата, когато все пак служител на комплекса му е дал първа помощ. Тоест – да – бил е жив. И така поредният човешки живот приключи заради… Ами не мога да кажа конкретно заради кого – причината е някъде нагоре… В едно, а като се замисля може би и повече министерства. Но и това не е предметът на публикацията ми.

Пиша това, защото май никой друг не го написа. Не видях и думичка за това по вестниците. Не вярвам да са го споменали и в новините. Пиша това, за да разкрия частичка от всичко, което се случва на територията на Duni Royal Resort.  Някой път може да ви разкажа и за гаврите със служителите, за антиутопичната обстановка, за оруеловската организация на труда и почивката за работниците… Но това друг път. Сега се замислете – ако такива неща се случват на един от най-големите и реномирани български курорти… Накъде сме се запътили?

Минало-свършено, незапомнено.

Здравейте.

Мина поредният ден на траур за република България. Знаете повода – автобусът, катастрофирал на магистрала Тракия, край Пловдив, погубил 8 души и ранил тежко други 18. Вече не сме в траур. Няма вече кръстчета във facebook, няма вече мъже в черно по телевизията и приказките за уволнения свършиха. Осем души загубиха телата си на този ден. Преди тях други, преди тях трети… Почти всеки ден някой губи живота си на асфалта.

Тъжно е, не мислите ли? Всъщност… Явно не мислите. Замисляте се за това в дните на траур, почитате „светлата памет на загиналите“. И забравяте. Забравихте децата в река Лим, забравихте децата в Симеоновград, ще забравите и хората от този автобус. Защото мъртвите принадлежат на миналото. Но аз съм жив, вие също, също и обкръжението ви. Мислите ли за тях, в дните на траур? Защото всъщност точно това би трябвало да правите, да помислите не с какво горките хора са заслужили такава съдба, а как да предотвратим следващата. Понеже тя приближава.

Знаете ли, че сме загубили около сто пъти повече животи на пътя, отколкото на война, през последните 20 години? Сигурно да. Вече всеки знае статистиката. И точно защото го знаете – не мислите. „Една чашка, какво толкова?“ „Айде бе, след няколко месеца вземам книжка, какво толкова?“ „Ти’я ограничения са за идиоти!“… Да продължа ли да изреждам редовни реплики? Няма смисъл. Това вече го знаете. Каквото и да ви кажа, няма да ви изненадам – новините, предаванията, вестниците ви засипаха с информация отново. Удавиха ви в нея. Знанието не води до осъзнаване. Не осъзнавате, че следващото петно на асфалта може да сте вие. Че следващата консервна кутийка, подхвърляна из платното, може да е вашата кола. Не осъзнавате. И продължавате да карате така, сякаш сте хванали Господ за шлифера. Ама не сте. На никого не е простено нарушението на правилата. Ограниченията за това са там – за всеки случай.

Не ни трябва ден на траур, трябва ни… Не знам, може би ни трябва катаклизъм. Нещо, което да ни разтърси из основи. Нещо, което да ни припомни, че сме биви, че имаме животи и… Че имаме само това на света. Утре пак ще излезете на пътя, утре пак ще се качите в градската, утре пак… Утре пак ще си мислите, че сте над правилата. Не сте. Само мъртвите са над закона. Осъзнавате ли?

Фантазия в зелено

InfraNatural беше на Балкан. научи няколко неща, измежду които възклицанията „Кооопееелеее!!!“ и „‘Баааааахти ремаркето!!!“, но научи и още няколко неща… Вместо да ви ги разяснявам философски, мисля просто да ви разкажа какво се случи.

Всичко започна преди известно време, когато facebook ми съобщи, че съм канен на „ Рождения ден на Ирма (29) и Илия (20) . Няколко седмици по-късно, след нескопосаната ми подготовка (основно правена по телефона, чрез майка ми, на която благодаря) дойде заветния ден (3 юни, петък). Минавайки през стандартното оправяне на багажа в последния момент и нервничащото чакане „Няма ли да идват вече, не стигнаха ли вече“ гореспоменатият вече бивш, тогава все още бъдещ рожденик сложи край на мазохистичното очакване, съобщавайки ми че минават покрай „онова зеленото“ на входа на Сопот.
Баща ми ме закара до областта Паниците, където около половин час търсихме от коя точно паница трябва да потеглим нагоре, водени от вещото ръководство на не-дотам-ясните спомени на Люси и не-дотам-обширните познания на моето родителско тяло за местността. След като, в крайна сметка, открихме мястото, от което трябва да потеглим, разпределихме храната и пиенето по раниците, снабдиха ме с челник (за който благодаря на Ачо) и стигнахме до консенсус накъде най-конкретно е пътеката, по която трябва да минем, потеглихме по първия склон. Спокойно мога да заявя че това беше най-неприятния момент от целия уикенд, въпреки че той също не беше толкова непоносим, колкото при първото ми изкачване на пътеката. Основният проблем с това изкачване е, че е в самото начало – още не си загрял, не си свикнал с тежестта на раницата и краката ти не са се разработили, а вече трябва да се мъчиш по този Сизифов склон за петнадесетина минути. След като превалихме адския участък, всъщност пътеката беше доста приятна, за което много помогна настроението, създавано от компанията, която към тогавашния момент включваше Илия, Люси, Петя, Георги, Ачо и, на последно място, мен.
Тези близо четири часа до хижата за мен са изключително важни – в тях успях да се отърся от част от привичната си свенливост пред непознати, част от мълчаливостта си и в същото време да не се изложа като магарето на сватбата. Гледки, уви, нямаше, поради нощността на прехода, но пък беше изключително приятно – хладно, спокойно, без хора. Чуваха се само стъпките и гласовете ни, звуците на гората и „джангъра“, излизащ от моя и на Люси телефони. Почивки нямаше много, но за сметка на това бяха ползотворни – хапнахме, позяпахме звездите, които бяха фантастично много и, мисля, любовта към Балкана у всеки от нас се задълбочи поне с мъничко.
Някъде към един и половина стигнахме до хижа „Рай“. Там ни посрещнаха Збл, Мила и Ру (и хижарят, обаче той не е интересен), всички изключително загрижени, понеже не знаеха за късното ни потегляне и някаква заблудена група, пристигнала преди нас, ги бяха наплашили, съобщавайки, че пред и зад тях нямало никого… Според нас имаха проблеми с часовника. След биричка, сандвичи и лафче се отправихме към легълцата/чувалчетата си. Спах в хижата – почти нямаше разпънати палатки. Не съжалявам де, мързеше ме да последвам съвета на Илия да опъна някой Zajo. Ачо се настани под звездите, Илия, Люси, Георги и Петя се скриха в палатките си, а аз се присъединих към останалите дами в стаята.
Някъде между 7 и 8 сутринта аз и Илия бяхме събудени, кой грубо, кой нежно и след кратка закуска и разбуждане се отправихме с Люси и Ангел към заветния връх. Нашия беше Ботев, не Шипка и царя не ни беше поверил прохода, войната и себе дори, но се справихме със задачата повече от задоволително. Прехода е малко по-уместно да наречем фотосесия, понеже общо сме изснимали над 1000 снимки в този ден, но пък и ходенето ни не беше малко.
След като покорихме върха, който сякаш специално за нас беше надигнал традиционната си мъглива пола – за да ни даде да хвърлим едно око на кулата отдалеч се наснимахме горе и починахме. Въпреки че диплите на облачната му премяна се кълбяха на север и изток и не успяхме да разгледаме северна България, изпълнихме една от детските мечти на Илия – да се снима на рождения си ден в пряспа със топка сняг в ръка. Слизането от върха беше кратичко, въпреки че 15-та минути до заслон Ботев ни се сториха двойни, заради потрошените ни колене и глезени. Хижарят на заслона ни посрещна с топъл боб, студена бира и опътвания за пътеката нататък.
Заредихме с гориво, „освежихме“ се и продължихме към хижата. Така де, след няколко снимки пред заслона тръгнахме към хижата. И Голди, кучето на заслона се появи за да разгони табуна коне, спрял в „двора“. Табунът коне тръгна към нас. Аз побегнах. В посока – нагоре, нагоре и напред. Животните по някое време се успокоиха, но дотогава моят мозък вече беше разбъркан от раницата, подскачаща по гърба ми. Но това е друга тема, а ние продължихме към „Рай“, по една не особено официална пътека, която за сметка на това беше маркирана с еееей такава маркировка на всеки 5 метра.
По пътеката стигнахме до „Башмандра“ (не знаем защо е „баш“, а „мандра“ е била доста отдавна – сега са руини). След тези останки има едно кратко изкачване, което закрива пътят нататък. Люси се качи първа, а реакцията ѝ, според мен, даде финалната дефиниция на възклицанието „Кооопееелеееее!!!!!!“. След нея Илия реагира по подобен начин, докато аз заснемах камънаците. Когато се качих, аз също забелязах невероятната, райска гледка. Водопадите, скалите, дърветата, светлосенките, сякаш всичко е подредено само и само да организира множествен оргазъм на душата ти. По-подробно описание… Мога да дам, само че не искам. Който иска, може да разгледа снимките във facebook профила на Люси. А ако някой наистина иска да разбере красотата на това място, ако иска да види перфектността на всичко което е, може просто да иде до там – не е далеч. Никога няма да е прекалено далеч, за да си струва пътят до там.
Когато все пак успяхме да изоставим гледката и да продължим напред, ни отне към 2 часа докато се приберем в хижата. Оттам нататък се започнаха едни салати, мезета, скари… Празнуване. На два рождени дни, което обаче е прекалено великанско, за да успея да обхвана с наличния диапазон от думи, съществуващи в българския или някой от други ми познати езици. Подаръците бяха оригинално замислени, а картичките – гениални.
Само че ще разваля идилията на разказа ми дотук, споменавайки канските опити на моя милост и Илия да се изкъпят. Отне ни около 4 часа, може би повече, докато се доберем до душовете, но въпреки това банята беше толкова прекрасна, топлата вода така галеше кожата, че се почувствах като нов човек и олекнах с няколко килограма кал, пот и други гадости.
Сутринта на неделния ден започна за мен в палатката на Сами и Ру (на които благодаря за гостоприемството), към 8 без нещо, 8 и нещо или нещо от сорта. Малко по малко почти всички изпълзяхме от палатките, закусихме, изиграхме една-две табли, някои поиграха белот, някои попушиха, събрахме палатките и започнахме да се каним на Пръскалото. Обаче точно преди да тръгнем запръска. След като прибрахме голяма част от палатките и всички раници на относително сухо, пръскането прерастна в порой, който ни отне шанса за каквото и да е пръскало, освен някой капчук. По някое време се върнаха и заминалите нагоре фотографи, любители на забележителности и идиоти, мокри до кости и безкрайно доволни. Събрахме се в столовата и откарахме следващото много време в мохабет, игри и смях, като по приказките. Не мога да кажа, че съжалявам че не отидох на Райското Пръскало, не мога да кажа и че се радвам, че пропуснах тази гледка… Компанията определено уравновесяваше недостатъците на висенето в столовата.
Когато, по обед, дъжда поспря и цялата хижа се изсипахме надолу, моето настроение право пропорционално на денивелацията започна да пада – виждах края на рая. Трудно беше да свикна с идеята че следващите, може би, няколко месеца няма да виждам тези хора, че ще се наложи да се разделя с тях, но… Се налага. Всяко начало си има край и нашия приближаваше главоломно. Слязохме изключително лежерно де, така че не се приближаваше прекалено бързо. Всяка пейка беше почивка и навсякъде имаше по някого от нашата група. Към пет и петнадесет дочакахме последните от компанията да стигнат до Паниците и тръгнахме да търсим кръчма в Калофер. След неуспешното издирване в града навигирах (къде успешно, къде не дотолкова, за което се извинявам на Ангел) нашата кола до механата в Карлово, където похапнахме и пийнахме като за последно…
И аз казах чао. Казах „довиждане“ на тези прекрасни хора, към всеки от които се привързах.Казах ви довиждане. Сега ви казвам – Благодаря! Благодаря на Люси, на Ангел, на Сами, на Ру, на Петя, на Георги, на Збл, Влад, Ирма, Калата, Скелетите, Стен, Пе, Пешката, Марто и всички останали, чиито имена пропускам в сънливостта си. И последно, но не на последно място, искам да благодаря на Илия за поканата!

Матуризиране

Пак дойде сезонът на матурите. Мина поредната, с нея дойде и поредната простотия на министерството на образованието, младежда и науката… Или е по-акуратно да кажа министерство за безобразия, малоумие и неуки. „И втората матура без право на избор“ пишат trud.bg . Имам един любим цитат от Хари Потър… Гласи следното „В МИНИСТЕРСТВОТО Е ПЪЛНО С КРЕТЕНИ“. Тия господа мислят ли? Да вземем за пример езиковите гимназии. По-малко от 1/5 от учащите езици ще продължат да се занимават с лингвистика или нещо в насоката на прифлиращия ги език след средното си образование. Познавам бъдещи прависти, медици, инженери, летци и дори кибернетици, за какъв дявол им е матура по езика??? Аз искам да кандидатствам с журналистика на БЪЛГАРСКИ, на мен за какво ми е да полагам матура по профилиращия си предмет – испански език? И какво, сега на „кетъринг и организация на свободното време“ за матурата раздават по 1 поднос, пускат ги пред печката, дават им обект за управляване или какво? Ами архитектите? Геодезисти? А коафьорите и шивачите какво ги правим на матурата?? Някак ми е трудно да си представя въпросите в някои от тези дисциплини. И ще разработят отделна матура за всеки възможен профил? Понеже само в Музикалното училище, за което пишат Труд се изучават Доста музикални инструменти. А спортистите?? Сега остава да ни забранят да кандидатстваме специалности, различаващи се от подготовката ни от средното образование и направо ще започна да питам за комсомолския секретар! Връщаме се в Татово време!
Бай Тошо казвал така – „Като си учил за учител, ще ставаш учител.“ А бе ние тоя преход от комунизъм към демокрация ли го правим, или от комунизъм към… Все към същото. Нашия прогрес и нашите реформи все повече ми мязат на един деформиращ регрес! Къде избяга демократичното право на избор??? Къде отиде свободата на действие? Свободата да водиш собствен живот, да избираш сам съдбата сам? Бате Бойко да не стана вече Големия Брат???
А, чудя се, ония хубостници в министерството, като ще го въвеждат за следващите матури, замисляли ли са се откога се готвят зрелостниците за тях??? Знаят ли че хората са започнали вече да си учат темите по география, да препрочитата истории и да се блъскат със задачи? “Профилираната подготовка не напразно сме я нарекли “предуниверситетска”. В нея ще се дават надграждащи знания по определен предмет”, казали отгоре. Ама чакайте бе, да ни го бяхте казали това преди 4 години! Да го бяхте казали ореди 3 на десетокласниците, преди 2 на 9-ти клас и така нататък, ние да не сме пророци??? Вместо да ни улесните, да направите реализацията на студентите по-лесна, да оправите малко пазара на труда, да организирате като хората професиите, вие сте тръгнали да се гаврите с учениците, да се чудите как да вдигнете оценките от матурите, ужким! Знаете ли, че една от най-доходоносните професии в света, „лобист“, даже не фигурира в списъка на професиите в България? До скоро в същия този списък обаче фигурираха професии, толкова архаични, толкова забравени от света и ненужни никому, че консултантите по професионално ориентиране не знаят какво значат!!!
Ама ето де, пак се мълчи. Даже не излиза на първо място новината, при търсене в Google, трябва да се поровиш малко. Толкова информация имаме, че май не я забелязваме. Но нищо… Ще се помъчим – ще се оставим да ни правят на маймуни, пардон, да ни дават матури, каквито си поискат, ще слушкаме държавата без да ни пука, без да се вдигнем… Така де, не че ако опитаме, ще бъдем чути… Ние ваканцията не си получихме, че по закона, дето същите маймуняци от високите клони са го писали, трябваше да си я имаме, само написаха на протестиращите отсъствия и ги пратиха кой, откъдето. Защо да протестираме, като нямаме право на глас? Явно нямаме, явно ние не сме хора, явно държавата ни не се нуждае от младежта, явно няма да бъде притежание на същата тази младеж след няколко години… Явно ние не сме бъдещето ви, мили министри.

Посвещавам тази публикация на една зрелостничка отдалече, която тези простотии, за щастие няма да засегнат. ;)