About InfraNatural

A kiddo who let's a tought slip out on paper once they become a few too many in his head

Впечатления от Пловдив 2013

източник http://www.archives.government.bg/И ето, идва кризата на миналото. При – в семпла форма. Един най-обикновен, неотличим, скучен въпрос. „Пловдив – град на спомени или смрад?“

И, ако направя дисекция на този въпрос, дали ще открия, че съм изгубил романтиката в себе си, или че този стар, стар град най-сетне е склопил очи и се е вмирисал?

Май второто. Дори не е „еволюирал“, като футуристичния Елизиум. Просто се е вмирисал. Като при аутопсия на престарял пушач, на опитен пияница е. Навсякъде се просмуква вонята на гниещ тютюн, ферментираща старост и прясна мърша. Старите складове за тютюн давят, стискат те за гърлото и не пускат, докато не започнеш да сълзиш и кашляш. Капана достойно би могъл да бъде прекръстен на „00“. И ако ще превръщат контейнерите в своего рода морга, поне да им осигурят климатизация, да не се вмирисват пациентите толкова скоропостижно.

Източник http://www.e-plovdiv.com/Дори носталгичната миризма на блато, векове заливаща Филипопул на талази, извиращи от мързеливата, зелена Марица, сега е някак мъртва. По-тиха и статична, по-остра и резлива е тази смрад вече – ще речеш, че всички са спрели да изливат токсичните си гадости и отходни неспоменатости в това, което само условно ще нарека води, на това, което дори условно ме е срам да нарека река, та вече няма какво да консервира гнилоча на „инцидентно“изтровената фауна. На мода, явно, вече е да се леят споменатите неспоменатости из зрелия труп на града. Та той, дори на пъпа си, да излъчва ясното ухание на немита тоалетна.

Вече дори местата, някога сакрални за юношеските сърца са… Други. Градската градина вече не мирише на стари сълзи и усмивки, а на тиня и мръсен асфалт. Сякаш всичко, цъфтящо в нея е скътало аромата си за по-добри дни и е останала само натрапчивата, кисела смрад на парк без цветя. Тепетата някак… Вече не излъчват чувство на любов, страсти и емоции, а на стари бирени бутилки, захвърлени спринцовки и самоубийства.

Аз ли остарях, или градът е стигнал…

Снимката не е актуална, а вечна.

Дотук?

Advertisements

За стереотипите

„Истинската любов е Такава.“

„Това е истинско приятелство.“

„Истинският мъж трябва да е.“

„Ето това е красота.“

„Жените искат това.“

Виждам тези думи наляво и надясно. Във facebook публикации, по картинки, Чувам ги от приятели и познати… Защо? Защо трябва да категоризираме нещата? Защо трябва да търсим дефиниция за любовта?

Любовта била това и това, пеперуди в стомаха и безброй усмивки. Кой каза? За теб, може би – да, за другиго също. Но не усещаме ли, че с тези дефиниции ограничаваме? Когато едно дете погледне текст, в който пише, че истинската любов:

„Не угасва с времето, независимо дали е споделена или не. Щом в сърцето ни е имало пожар , винаги ще остане пламъка, който ни кара да си спомним за това, което е било и за това което, никога няма да е същото!“ (цитат от facebook)

Няма ли това дете да стиска една отминала афекция безкрайно? Няма ли да бленува безкрайно по хора, които не го отразяват?

Защо разпространяваме лъжи и заблуди, чиито единствено постижение е, да стереотипизират? Защо не оставим поколенията да са разчупени? Защо им казваме какво е любовта, когато за тях, тя би могла да е нещо напълно различно? Защо се опитваме да им набутаме някаква дефиниция за красота, която след едно-две поколения така или иначе ще е остаряла, демоде?

Истинската любов може да бъде всякаква… От тиха, кротка свещичка, която осветява нечий път, докато времето ѝ не дойде и не загасне, до горски пожар, който изяжда всичко живо по пътя си. А може и изобщо да няма нищо общо с огъня – истинската любов може да е вторник. Ако някой може – да ме опровергае.

„Истинският мъж трябва да…“ Нищо не „трябва“, по разписание. Всичко е индивидуално. За една истинския мъж може би трябва да е силен, сръчен и смугъл. Друга може да си търси висок смотан очилатко, който да ѝ рецитира поезия и да я забавлява с непохватността си. Така и с жените. И с приятелството. И с всичкото му всичко на света

Време е да спрем да слагаме точки насам и натам, за да останат поне няколко изречения, които хората след нас да допишат

Защо пиратствам, на кратко.

Преди да започна – поради страх от цензура и/или съд за използване на работи, авторските права на които не познавам, съм сменил всички имена.

Стана ми тежичко от живота. И реших да прегледам една стара реч на Гергана Калоянчева. Преди години многоуважаваният актьор беше на гости в Предаването на Станислав, там я каза. Дори успя да просълзи водещия.

Гледал съм речта по MeTube десетки пъти, исках да я прегледам отново. Понеже е прекрасна. И, отваряйки линкът към клипчето в MeTube Видях следното:

„Слави Трифонов се разплаква…“
Това видео вече не е достъпно, понеже MeTube акаунтът, асоцииран с водеото е терминиран, поради множество нотификации относно нарушаване на авторски права от трети страни: ТриTV Media Group

Представете си шока ми при това откритие… Това е материал от преди десет години. Материал, който господата от ТриTV не ми предлагат, дори срещу заплащане. Е, намерих си го де, в MeTube го има още няколко пъти. Тоя път ще си го дръпна. Пиратската. И оттук нататък слагам превръзката на окото, папагала на рамото, хващам бутилката ром и започвам с „Йо-хо, Йо-хо, българските медии стотинка няма да видят от мене“.

Edit. Сетих се, че ще е хубаво да ви дам и линк към самото видео…

A walk.

To walk a walk along the longest street you’ll ever walk… A walk on embers, on ice, on flowers, on clouds. To walk, and run, to jump and stumble, to fall and fly. To see the beauty, to contemplate the grotesque. To clench your jaws while stepping on glass, to hold your breath while walking on the bottom off the ocean, to laugh, while on a golden road along someone… To cross paths, to see them separate, to change the path of others… To walk in a fog, not knowing if you’re even on your own path… Treasure that walk, for it shall never be again. You will never walk the same streets again, nor cross the same river twice. Remember and speak to others of your walk. Listen to the stories people tell you of their walks. And one day, give a brand new path to a brand new life

.

La Rage

The Rage

Die Rage

La Rabia

Arrabiata

Ярость

Първо, да се извиня за изплагиатстваната от г-жа (г-ца?) Маринова тафтология.

Но, мисля, е уместна. Защото трябваше да са единни в различията си. Не трябваше да ги изравняват насилствено. Трябваше да се стремят към уникалност, към сътрудничество. Трябваше да са „Свободна Европа“, като радиото на бъдещето. Не „Райх“, като латерната на миналото. Трябваше да са млади хора с бъдеще. Не млади хора с дългове. Мечтата им трябваше да е интернационален живот, културно развитие чрез сътрудничество между народите, зелена енергия, свобода за развитие, свободата да печелиш и да губиш. Не трябваше единствената мечта, завещана им от предишното поколение да е икономически курс, директива по която да се движат, за да плащат за чужди грешки. Трябваше да се учат да си вярват. Не трябваше да ги учат как да се издигат върху гърбовете на други. Трябваше да управляват интелигентно държавите си. Не трябваше технократи да го правят, без мисъл за народа. Трябваше да имат право на знание. На суровата, грозна истина.

Трябваше.

Вече е късно за „трябваше“. Когато трябваше – бяха малки, не знаеха какво правят родителите им.. Сега са тук. Порастват. И са бесни.

Музиката им го показва – френският рап звучи с La rage – яростта. Пънкът на САЩ сам показва среден пръст на наложената си култура, не иска да бъде American Idiot. Испанците показаха афекцията си за soldados de papel, хартиените войници, децата, умиращи на бойните полета. Едва ли не всеки стил пращи от беса, набран от младите. Там започна всичко, където най-лесно изразяват своите емоции, защото са малки.

Продължиха онлайн – „Харесай, ако си против медийното затъмнение“, „Нека съберем 1 000 000 души против войните в Близкия Изток“… Безобидните фейсбук групи, споделените снимки на зверства и истории за конспирации. Тогава все още бяха малки.

Е, пораснаха. Песните се превърнаха в химнове на движенията им, във викове на протестите им. Яростта, която един продавач от Тунис се осмели да подпали, заедно с тялото си, показа на всички, че не са сами. И групите се превърнаха в тълпи.

САЩ излязоха, за да се борят срещу капитализма. Близкия Изток – срещу режимите. Цивилизованите господа и дами от Стария Континент си седим по четирибуквията, в голямата част от времето. Италианците се опитаха да покажат мнение, да „разпалят страстите“. Не им се получи. В момента технократи се занимават с икономиката им, а те… Е, ще се оправят, някога… По последни проучвания безработицата при младите гръцки специалисти достигна 50%. Дадоха им още „помощи“. Това как точно ще ги оправи? Как свитата икономическа политика ще помогне на развиващи се държави като Испания, Италия и България да продължат развитието си? Има нещо гнило… Не само в Дания – в цяла Европа е. Аромата на канцлер все по-силно бива изместен от вонята на фюрер. Думата „Съюз“ придобива все по-пълно припокриващо се значение с думата „режим“.

И ние сме бесни. И нашия фитил си гори… Въпросът тук е – дали няма да се окаже прекалено дълъг?

Равносметка.

Преди 5 дни блогът ми стана на годинка. И реших, че е време да се замисля какво се е случило с мен, а по аналогия и с него, за тази година.

Промених се много. Пораснах. Станах по-циничен. По-умерен. Реших, че съм намерил любов, реших че съм я загубил. Осъзнах, че не знам какво е любовта. Преди година бях буен младеж, който иска да прави, да променя, да воюва… Преди година бях бегло подобие на Ботев. За една година обаче… Се случиха доста неща май.

Не че са се променили идеалите ми. Просто се научих, че с много приказки се случват малко неща. За това започнах да случвам нещата. Научих, че една роза значи повече от фразата „Обичам те!“. Научих, че ако стоиш зад принципите си, ако наистина си убеден, че си прав, успяваш. Научих, че понякога не си струва да успееш. Научих, че колкото и да уча, ще си остана глупак. Научих се да уча. И… Май това беше най-ценното, което получих през тази година. Осъзнах какво мога, какво искам и от какво се нуждая. С други думи, осъзнах, че мога всичко, което искам, но имам нужда от подкрепата на Човека. На Жената с главно „Ж“, която ще е до мен, като приятел. Останалото е желателно, но не и нужно.

Мина една година. Вече имам други очи. Гледам света с други очи. Осмелявам се да погледна в бездната, не въпреки страха си от това, че тя може да погледне обратно, а с надеждата да го направи. Преди ме беше страх да се променя. Сега ме е страх да остана същия.

За една година получих толкова вдъхновение, колкото и раздадох. Писах, говорих, върших, променях, запазвах, строях и рушах… И това ме научи. Това май беше и основната цел на живота ми през това време – да уча.

Май това се случи и с блога ми. В крайна сметка… Си правя равносметка. И мисля догодина да направя същото. И тази след нея. И тази след нея. А вие…

Всъщност за това започнах тази публикация. Заради вас. Преди година отправих един апел – мислете. Надявам се за тази година да съм успял да разчовъркам мозъците поне на някой и друг от вас. До скоро виждане.

P.S. Happy birthday dear blog. Hope you had a nice time having me.

с Ботев срещу ACTA

…единственият изход из това грозно положение, в което се намира светът, е революцията, и то революция световна, незабавна, отчаяна…
Позволих си да перифразирам поетът на революцията, за да пасне геният му на належащия въпрос. Приятели, познати и хора, чиито лица не познавам, но четат това:
Войната не е мир.
Свободата не е робство.
Невежеството не е сила.
Оруел, Бредбъри, Хъгсли, Кафка и всички останали „антиутописти“ не са писали наръчници, а предупреждения. Моля, не оставяйте тези предупреждения напразни, не давайте пълната влас в ръцете на Големия брат, не разрешавайте на пожарникарите да горят книги, не бягайте към „Прекрасния нов свят“.

От около година насам показахме, че заедно сме силни. От стотици години, ако не и от хилядолетия насам, свободният човек не е бил толкова свободен, колкото в последната една. Интернет ни даде шансът да погледнем на себе си отгоре. И ние го направихме. Арабската пролет показа, че заедно сме способни да променяме националното статукво. Движението Occupy показа, че заедно сме по-влиятелни от корпоративното статукво. Annonymous показаха, че заедно можем да се защитаваме от и да атакуваме всяко статукво. Протестите срещу SOPA показаха, че заедно можем да отхвърлим мрежите на статуквото. С ACTA, статуквото ни показа, че отдавна ни е крояло примката. Въпросът е – ще седим ли удобно по местата си, за да може статуквото да ни върже отново? Ще се върнем ли към невежеството на медийната НЕ!информация?

Много се изписа по темата в последно време. За това няма да давам информация. Ще задам въпрос. Ти, гражданино на планетата Земя. Готов ли си да последваш Ботев?

Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.

Хр. Ботев