Да обичаш на инат.

Току-що прочетох тази статия в webcafe. Най-сетне открих някой, чиито виждания за българската реалност да ми помогнат да формулирам моите такива в (относително) строен текст.

Е, аз слушам Мейдън, слушам и Бетовен, и Бах. Все пак обичам, отвреме-навреме, да си отпусна душата в някоя чалгатека. Дори ми е приятно, по един леко мазохистичен, граничещ с нарцисизма начин, след това да слушам клюките около своята иначе така кротка личност. Харесва ми да се събера с компания и да си поприказваме за жени, за коли… Уютно ми е да съм с малко по-повърхностни хора, които идея си нямат от политика, и въпреки това така упорито държат я обсъждат… Естествено, приятно ми е и да коментирам еврокризата с някой по-ерудиран приятел, да се посмея на Меркел с някой, който ще ме разбере, но… Не мога без българщината.

Не ни е чалгата проблемът, на българите, поне според мен. Проблемът ни е, че все си търсим проблеми, без да търсим решения… Ето, дори аз, в момента соча проблемите, като истински българин. Проблемите ни не са малки, да. Но ние се справяме с тях ежедневно, оцеляваме още един ден, с което можем да сме горди… Аз поне съм горд. Не бих могъл да си представя живота без кифлите. Те са ми база за сравнение, на фона която приятелките ми са фантастично-безценни. Не мога да си представя живота си без мутрите. Те са ми една странна мотивация – „И аз мога като тях, ама сам ще си строя магистралите!“.

И така, ден подир ден живея пълноценно, поне доколкото ми е възможно. Докато… Като погледна живота на средностатистическия германец или американец… Ми изглежда някак опакован, конвейрен… Неистински. Аз може да се мъча да живея в държава с отвратителни политици, огромна неуредица и малко пари, но поне се усмихвам истински, обичам истински, мразя истински… Аз съм истински бе, хора! А те, чужбинците… Гледаш маркови дрехи, маркова техника… Като се загледаш, те самите също са маркови. Да, ама ние сме бутикови. От българите няма втора бройка. Дори кифлите са уникални, ако погледнеш под килото грим.

Странен народ сме ние… Може би просто всички други вече са минали на нова класификация в еволюционната стълбица – марка. А ние още сме като животните – порода. Е да, ама аз не искам да съм с етикет. Искам да мога да се напия като свиня, да мога да плача пред приятелите си, да мога да се смея с все глас насред улицата, да мога да събирам найлонки от дърветата… Искам да съм свободен! Свободен да правя глупости или умни неща, да помагам или да преча, да градя и руша… Както аз смятам за правилно. Понеже, в България, все още сме свободни да кажем, че две плюс две прави четири или пет, или едно… А по света 2+2=4, това се знае.

Свобода е свободата да кажеш, че две плюс две е равно на четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Джордж Оруел, „1984“

Advertisements