La Rage

The Rage

Die Rage

La Rabia

Arrabiata

Ярость

Първо, да се извиня за изплагиатстваната от г-жа (г-ца?) Маринова тафтология.

Но, мисля, е уместна. Защото трябваше да са единни в различията си. Не трябваше да ги изравняват насилствено. Трябваше да се стремят към уникалност, към сътрудничество. Трябваше да са „Свободна Европа“, като радиото на бъдещето. Не „Райх“, като латерната на миналото. Трябваше да са млади хора с бъдеще. Не млади хора с дългове. Мечтата им трябваше да е интернационален живот, културно развитие чрез сътрудничество между народите, зелена енергия, свобода за развитие, свободата да печелиш и да губиш. Не трябваше единствената мечта, завещана им от предишното поколение да е икономически курс, директива по която да се движат, за да плащат за чужди грешки. Трябваше да се учат да си вярват. Не трябваше да ги учат как да се издигат върху гърбовете на други. Трябваше да управляват интелигентно държавите си. Не трябваше технократи да го правят, без мисъл за народа. Трябваше да имат право на знание. На суровата, грозна истина.

Трябваше.

Вече е късно за „трябваше“. Когато трябваше – бяха малки, не знаеха какво правят родителите им.. Сега са тук. Порастват. И са бесни.

Музиката им го показва – френският рап звучи с La rage – яростта. Пънкът на САЩ сам показва среден пръст на наложената си култура, не иска да бъде American Idiot. Испанците показаха афекцията си за soldados de papel, хартиените войници, децата, умиращи на бойните полета. Едва ли не всеки стил пращи от беса, набран от младите. Там започна всичко, където най-лесно изразяват своите емоции, защото са малки.

Продължиха онлайн – „Харесай, ако си против медийното затъмнение“, „Нека съберем 1 000 000 души против войните в Близкия Изток“… Безобидните фейсбук групи, споделените снимки на зверства и истории за конспирации. Тогава все още бяха малки.

Е, пораснаха. Песните се превърнаха в химнове на движенията им, във викове на протестите им. Яростта, която един продавач от Тунис се осмели да подпали, заедно с тялото си, показа на всички, че не са сами. И групите се превърнаха в тълпи.

САЩ излязоха, за да се борят срещу капитализма. Близкия Изток – срещу режимите. Цивилизованите господа и дами от Стария Континент си седим по четирибуквията, в голямата част от времето. Италианците се опитаха да покажат мнение, да „разпалят страстите“. Не им се получи. В момента технократи се занимават с икономиката им, а те… Е, ще се оправят, някога… По последни проучвания безработицата при младите гръцки специалисти достигна 50%. Дадоха им още „помощи“. Това как точно ще ги оправи? Как свитата икономическа политика ще помогне на развиващи се държави като Испания, Италия и България да продължат развитието си? Има нещо гнило… Не само в Дания – в цяла Европа е. Аромата на канцлер все по-силно бива изместен от вонята на фюрер. Думата „Съюз“ придобива все по-пълно припокриващо се значение с думата „режим“.

И ние сме бесни. И нашия фитил си гори… Въпросът тук е – дали няма да се окаже прекалено дълъг?

Матуризиране

Пак дойде сезонът на матурите. Мина поредната, с нея дойде и поредната простотия на министерството на образованието, младежда и науката… Или е по-акуратно да кажа министерство за безобразия, малоумие и неуки. „И втората матура без право на избор“ пишат trud.bg . Имам един любим цитат от Хари Потър… Гласи следното „В МИНИСТЕРСТВОТО Е ПЪЛНО С КРЕТЕНИ“. Тия господа мислят ли? Да вземем за пример езиковите гимназии. По-малко от 1/5 от учащите езици ще продължат да се занимават с лингвистика или нещо в насоката на прифлиращия ги език след средното си образование. Познавам бъдещи прависти, медици, инженери, летци и дори кибернетици, за какъв дявол им е матура по езика??? Аз искам да кандидатствам с журналистика на БЪЛГАРСКИ, на мен за какво ми е да полагам матура по профилиращия си предмет – испански език? И какво, сега на „кетъринг и организация на свободното време“ за матурата раздават по 1 поднос, пускат ги пред печката, дават им обект за управляване или какво? Ами архитектите? Геодезисти? А коафьорите и шивачите какво ги правим на матурата?? Някак ми е трудно да си представя въпросите в някои от тези дисциплини. И ще разработят отделна матура за всеки възможен профил? Понеже само в Музикалното училище, за което пишат Труд се изучават Доста музикални инструменти. А спортистите?? Сега остава да ни забранят да кандидатстваме специалности, различаващи се от подготовката ни от средното образование и направо ще започна да питам за комсомолския секретар! Връщаме се в Татово време!
Бай Тошо казвал така – „Като си учил за учител, ще ставаш учител.“ А бе ние тоя преход от комунизъм към демокрация ли го правим, или от комунизъм към… Все към същото. Нашия прогрес и нашите реформи все повече ми мязат на един деформиращ регрес! Къде избяга демократичното право на избор??? Къде отиде свободата на действие? Свободата да водиш собствен живот, да избираш сам съдбата сам? Бате Бойко да не стана вече Големия Брат???
А, чудя се, ония хубостници в министерството, като ще го въвеждат за следващите матури, замисляли ли са се откога се готвят зрелостниците за тях??? Знаят ли че хората са започнали вече да си учат темите по география, да препрочитата истории и да се блъскат със задачи? “Профилираната подготовка не напразно сме я нарекли “предуниверситетска”. В нея ще се дават надграждащи знания по определен предмет”, казали отгоре. Ама чакайте бе, да ни го бяхте казали това преди 4 години! Да го бяхте казали ореди 3 на десетокласниците, преди 2 на 9-ти клас и така нататък, ние да не сме пророци??? Вместо да ни улесните, да направите реализацията на студентите по-лесна, да оправите малко пазара на труда, да организирате като хората професиите, вие сте тръгнали да се гаврите с учениците, да се чудите как да вдигнете оценките от матурите, ужким! Знаете ли, че една от най-доходоносните професии в света, „лобист“, даже не фигурира в списъка на професиите в България? До скоро в същия този списък обаче фигурираха професии, толкова архаични, толкова забравени от света и ненужни никому, че консултантите по професионално ориентиране не знаят какво значат!!!
Ама ето де, пак се мълчи. Даже не излиза на първо място новината, при търсене в Google, трябва да се поровиш малко. Толкова информация имаме, че май не я забелязваме. Но нищо… Ще се помъчим – ще се оставим да ни правят на маймуни, пардон, да ни дават матури, каквито си поискат, ще слушкаме държавата без да ни пука, без да се вдигнем… Така де, не че ако опитаме, ще бъдем чути… Ние ваканцията не си получихме, че по закона, дето същите маймуняци от високите клони са го писали, трябваше да си я имаме, само написаха на протестиращите отсъствия и ги пратиха кой, откъдето. Защо да протестираме, като нямаме право на глас? Явно нямаме, явно ние не сме хора, явно държавата ни не се нуждае от младежта, явно няма да бъде притежание на същата тази младеж след няколко години… Явно ние не сме бъдещето ви, мили министри.

Посвещавам тази публикация на една зрелостничка отдалече, която тези простотии, за щастие няма да засегнат. ;)

За странните.

Скачах срещу бодливата тел на несвободата.

Скачах в името на надеждата.

Скачах по убеждение и по зададен сигнал.

Още не съм се наскачал.

Заглавието на публикацията не е от песен, да. Това е посвещение на нас, на странните.

Заглавната страница на блога ми казва „Един блог за странните.“ но се чудя дали всички от вас съзнават дълбочината на понятията „странен“ и „различен“. Припокриват се напълно. Да си странен днес… Може би би значело да си нормален в някоя по-цветна епоха. Днес цветовете издават. Да си шарена личност, значи да си странна личност. Да си презиран. „Странен“, всъщност, спрямо мен, почти винаги е било използвано като комплимент… Съзнавате ли какъв парадокс е това? Да комплиментираш някого, казвайки му, че няма нищо общо с поколението си… Това ме плаши. Никак не ми се нрави, че хората осъзнават, че да си „странен“ е хубаво и въпреки това са си обикновени… Хора, толкова цветни и толкова шарени, да се разхождат в сиво, да се държат сиво, да говорят сиво… Заради чуждото одобрение.

Притеснявам се за бъдещето на поколението ни, ако въпреки демокрацията, цвета за нас е табу. Едно време са обличали децата в еднакви дрешки, за да ги уеднаквят. Сега… Масата е толкова еднаква, въпреки че никога не е била подтиквана от това по какъвто и да било начин… А предишното поколение е толкова цветно. Как? Парадоксалната природа на хората ли е виновна или просто, когато пуснеш юздите на цивилизацията и дадеш свобода на хората, те оскотяват?

Питам се, дали и поколението на родителите ми е било толкова сиво? Дали пак е имало цветни хора, които са искрели толкова очевидно, че са ги мачкали за това… Дали и ние няма да пораснем и да станем човеци? Или, както вървят нещата, ще се обезчовечаваме все повече, ще забравяме повече и повече ценности, ще извращаваме още повече морала и етиката, ще се гаврим с кавалерството и ще се смеем на истинските дами?

 

Riot

Овце сме. Манталитета ни още е робски, установявам го наново с всеки изминал ден, колкото и да не ми се иска да го призная. Още сме си рая. Дотолкова сме свикнали да се примиряваме с глупостите, шуро-баджанащината, идиотизмите и кретенията в България, че вече всеки, който не е съпричастен към тях е хулен, защото не е като другите. Защото отказва да се цака заедно с другите. Всички псуват рядката, суха трева, оградата, лошите пастири и злобните кучета, обаче на повечето им стига да сипасат кротко и да си седят в кошарата. Останалите – през оградата и да търсят по-добри пасища.

Под каква форма ли не съм чувал същите простотии, същото блеене на безволеви овце, същото „Ами нали знаеш как е…“ Което дори не е въпрос, изказвано е повелително, сякаш си длъжен да се придържаш към тъпотиите, които ти предлага живота и да търпиш… Като овца в кошара.

Чудя се… Ако изляза на улицата и се развикам „На рат, на оръжие, за една по-истинска държава и един по-нормален свят“ дали поне един ще погледне иззад пердето и ще си каже „Евала“. Ясно ми е, че никой няма да излезе – страх ни е. Едно време сме строили къщи с триметрови огради, за да не виждат турците какво става у нас. Сега оградите уж са по-ниски, а все сме си същите, все говорим, особено след втората чашка, само че… Още сме си кръчмарските патриоти на Ботев, още сме си българи от старо време, смешни, жалки подобия на българи сме… Тежко и горко на Аспаруха, на княз Борис и на цар Симеон, на Иван Асен Втори и на Левски, на Ботев и на Стамболов… Горко на людете, дето не са жалили пот, кръв и сълзи само и само ние да имаме едно светло настояще… Съжалявам опълченците на Шипка и бойците край Сливница, съжалявам всеки български войник паднал в битка за Свобода и Единство…

Нам не ни трябват поробители, ние и така сме си роби.

Не съм избягал.

Всеки е тръгнал нанякъде, Англия, Холандия, Америка или Франция, Гърция, дори Япония. Почти цялото ни поколение бяга от България.

Защо? Защото държавата не струва? Спокойно – дори и политиците не са безсмъртни. А следващите няма да са същите. Вярвам в това. Както младите български актьори блестят пред класиките, така и младите български управници ще засенчват старите. Ще бъдат едни, до колкото е възможно, демократизирани управници, невидели шуро-баджанащината от преди 89-та, младежи знаещи, можещи и, най-вече, амбициозни. България има бъдеще. Или поне ще има, ако не избягаме всички. Наш е дълга да поемем потъващото корито на родината, да го закърпим, да изпомпим водата от него и да изритаме всичките дървояди, преди да ни е свършил кораба. Наша е възможността да вдигнем отново платна и да се носим по вълните, както сме летели и преди, в първите години след Съединението.

Не съм избягал. Вярно, малък съм да бягам, обаче пък няма и да избягам. ‘Що ли? ‘Щот съм българин. И вместо да ходя по чужбината, да се блъскам в гърдите и да викам „Bulgar, Bulgar!!“ Ще си стоя в нашенско, ще водя своята малка и безкрайна битка срещу закостенялостите и архаизма на обществото ни, ще плюя ти’я отгоре, ще се мръщя, ще се мъча, ще се потя, ще се трепя за насъщния, обаче ще се опитам да направя нещо тук. Защото съм българин, а в моят речник, синоним на думата „българин“ е фразата „Аз мога.“. Е, там са и „След малко.“ и още няколко подобни, обаче тях ще ги израстем. Винаги сме можели, винаги и ще можем. Може да е по нашенски, ама се оправяме с всичко.

Ще дойде време, когато няма да ни сочат с присмехи обидни, ще паднат счупенте окови ще избелеят дирите стидни, по врата ни, от хамота старт.

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно

що гордо разтупва нашите гърди…

Иван Вазов, Опълченците на Шипка

Следва продължение… Някой ден.