La Rage

The Rage

Die Rage

La Rabia

Arrabiata

Ярость

Първо, да се извиня за изплагиатстваната от г-жа (г-ца?) Маринова тафтология.

Но, мисля, е уместна. Защото трябваше да са единни в различията си. Не трябваше да ги изравняват насилствено. Трябваше да се стремят към уникалност, към сътрудничество. Трябваше да са „Свободна Европа“, като радиото на бъдещето. Не „Райх“, като латерната на миналото. Трябваше да са млади хора с бъдеще. Не млади хора с дългове. Мечтата им трябваше да е интернационален живот, културно развитие чрез сътрудничество между народите, зелена енергия, свобода за развитие, свободата да печелиш и да губиш. Не трябваше единствената мечта, завещана им от предишното поколение да е икономически курс, директива по която да се движат, за да плащат за чужди грешки. Трябваше да се учат да си вярват. Не трябваше да ги учат как да се издигат върху гърбовете на други. Трябваше да управляват интелигентно държавите си. Не трябваше технократи да го правят, без мисъл за народа. Трябваше да имат право на знание. На суровата, грозна истина.

Трябваше.

Вече е късно за „трябваше“. Когато трябваше – бяха малки, не знаеха какво правят родителите им.. Сега са тук. Порастват. И са бесни.

Музиката им го показва – френският рап звучи с La rage – яростта. Пънкът на САЩ сам показва среден пръст на наложената си култура, не иска да бъде American Idiot. Испанците показаха афекцията си за soldados de papel, хартиените войници, децата, умиращи на бойните полета. Едва ли не всеки стил пращи от беса, набран от младите. Там започна всичко, където най-лесно изразяват своите емоции, защото са малки.

Продължиха онлайн – „Харесай, ако си против медийното затъмнение“, „Нека съберем 1 000 000 души против войните в Близкия Изток“… Безобидните фейсбук групи, споделените снимки на зверства и истории за конспирации. Тогава все още бяха малки.

Е, пораснаха. Песните се превърнаха в химнове на движенията им, във викове на протестите им. Яростта, която един продавач от Тунис се осмели да подпали, заедно с тялото си, показа на всички, че не са сами. И групите се превърнаха в тълпи.

САЩ излязоха, за да се борят срещу капитализма. Близкия Изток – срещу режимите. Цивилизованите господа и дами от Стария Континент си седим по четирибуквията, в голямата част от времето. Италианците се опитаха да покажат мнение, да „разпалят страстите“. Не им се получи. В момента технократи се занимават с икономиката им, а те… Е, ще се оправят, някога… По последни проучвания безработицата при младите гръцки специалисти достигна 50%. Дадоха им още „помощи“. Това как точно ще ги оправи? Как свитата икономическа политика ще помогне на развиващи се държави като Испания, Италия и България да продължат развитието си? Има нещо гнило… Не само в Дания – в цяла Европа е. Аромата на канцлер все по-силно бива изместен от вонята на фюрер. Думата „Съюз“ придобива все по-пълно припокриващо се значение с думата „режим“.

И ние сме бесни. И нашия фитил си гори… Въпросът тук е – дали няма да се окаже прекалено дълъг?

Да обичаш на инат.

Току-що прочетох тази статия в webcafe. Най-сетне открих някой, чиито виждания за българската реалност да ми помогнат да формулирам моите такива в (относително) строен текст.

Е, аз слушам Мейдън, слушам и Бетовен, и Бах. Все пак обичам, отвреме-навреме, да си отпусна душата в някоя чалгатека. Дори ми е приятно, по един леко мазохистичен, граничещ с нарцисизма начин, след това да слушам клюките около своята иначе така кротка личност. Харесва ми да се събера с компания и да си поприказваме за жени, за коли… Уютно ми е да съм с малко по-повърхностни хора, които идея си нямат от политика, и въпреки това така упорито държат я обсъждат… Естествено, приятно ми е и да коментирам еврокризата с някой по-ерудиран приятел, да се посмея на Меркел с някой, който ще ме разбере, но… Не мога без българщината.

Не ни е чалгата проблемът, на българите, поне според мен. Проблемът ни е, че все си търсим проблеми, без да търсим решения… Ето, дори аз, в момента соча проблемите, като истински българин. Проблемите ни не са малки, да. Но ние се справяме с тях ежедневно, оцеляваме още един ден, с което можем да сме горди… Аз поне съм горд. Не бих могъл да си представя живота без кифлите. Те са ми база за сравнение, на фона която приятелките ми са фантастично-безценни. Не мога да си представя живота си без мутрите. Те са ми една странна мотивация – „И аз мога като тях, ама сам ще си строя магистралите!“.

И така, ден подир ден живея пълноценно, поне доколкото ми е възможно. Докато… Като погледна живота на средностатистическия германец или американец… Ми изглежда някак опакован, конвейрен… Неистински. Аз може да се мъча да живея в държава с отвратителни политици, огромна неуредица и малко пари, но поне се усмихвам истински, обичам истински, мразя истински… Аз съм истински бе, хора! А те, чужбинците… Гледаш маркови дрехи, маркова техника… Като се загледаш, те самите също са маркови. Да, ама ние сме бутикови. От българите няма втора бройка. Дори кифлите са уникални, ако погледнеш под килото грим.

Странен народ сме ние… Може би просто всички други вече са минали на нова класификация в еволюционната стълбица – марка. А ние още сме като животните – порода. Е да, ама аз не искам да съм с етикет. Искам да мога да се напия като свиня, да мога да плача пред приятелите си, да мога да се смея с все глас насред улицата, да мога да събирам найлонки от дърветата… Искам да съм свободен! Свободен да правя глупости или умни неща, да помагам или да преча, да градя и руша… Както аз смятам за правилно. Понеже, в България, все още сме свободни да кажем, че две плюс две прави четири или пет, или едно… А по света 2+2=4, това се знае.

Свобода е свободата да кажеш, че две плюс две е равно на четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Джордж Оруел, „1984“

I have a Dream.

„Имам една мечта“ Така се превеждат всеизвестните думи от легендарната

Мартин-Лутерова реч. Под същия надслов се провежда и другият протест в България, онзи, за който не се шуми по всяка медия, онзи, културният, в стилът на Кинг, протестът на хората с мечти, с надежди за едно по-светло бъдеще… Онзи протест, който всъщност не е протест.

Центърът за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе„, за който най-вероятно не сте и чували, организира гражданска кампания „Имам една мечта: Да учим и живеем заедно“, като отговор на българските протести срещу „циганската напаст“, протести изпълнени със (в голямата си част заслужено) насилие, протести, изливащи дълго набираната ярост срещу несправедливостта в родината ни, срещу двойните стандарти, шуробаджанащината, феодализма и корупцията, разцъфтяващи в нашата демократична република като лалетата в Холандия.


Вярно е – писна ни. Вярно е, че вече не можем да търпим това отношение към българите, българското… Към татковината. За това сме по улиците. За това се бием, за това викаме, за това пеем! Защото „доста робство и тиранство“ в годините на нашата лелеяна демокрация. Отдавна назряваше този момент, не малко бяха катализаторите в последно време… За съжаление, всичко се изля върху смъртта на Ангел. Лека му пръст и моите искрени извинения, но всяка война има своята първа жертва.

Само че… Дали това е начина, люде български? Защо вие, родолюбците, не вземете пример от циганите? Защо не вземете пример от ромите, които днес, на втори октомври, успоредно с протестите пред президентството, раздаваха цветя, усмивки и мечти. Подаряваха на минувачите детски есета и картички… За да покажат, че и те са хора. Че ромите, че циганите са не по-малко хора от нас, че и те са българи, както нас. Че не всички крадат, не всички убиват… Не всички са престъпници. Вярно е, приятели, прави сте – мнозинството от българското ромско малцинство е гнусно, мръсно, мързеливо, неграмотно, няма желание да се интергрира…

НО, Братя!!!!!

Преди векове това е бил начина. Преди осем века братята Асен и Петър са събрали народа пред църквата „Св. Георги“ и са ги повели на бунт.

Преди два века Левски е обикалял родината, да пали бунт сред народа… Но живеем в двадесет и първия век. Вече не се прави така. Това не е начина в нашата цивилизована Европа… Или поне не би трябвало да бъде. Ще ви предам думи на, може би, най-великия борец за свобода в историята на човечеството – Мартин Лутър Кинг, младши: „В процеса на придобиването на мястото, принадлежащо ни по право, не трябва да бъдем обвинявани в греховни дела. Нека не утоляваме жаждата си за свобода, пиейки от чашата с горчивина и омраза“.

Внимавах да не изпадам в подробности. Внимавах, да изкажа възможно най-кратко мнението си. Защото знам, че на всички е омръзнало от продължителните политически речи, пълни със слова и изпразнени от смисъл. По дяволите, вече ми е просто смешно, четейки „Цветан Цветанов не присъства [на Консултативния съвет по нацонална сигурност], защото е в отпуск за предизборната кампания.“ (в. Капитал) Всичко сега е в наши ръце. В ръцете на българите. В ръцете на Българите със славянски и ромски, с турски, гръцки и всякакъв друг произход. „България за българите!“ казвам аз. За всички, имащи желанието, смелостта и отговорността да се нарекат българи.

Минало-свършено, незапомнено.

Здравейте.

Мина поредният ден на траур за република България. Знаете повода – автобусът, катастрофирал на магистрала Тракия, край Пловдив, погубил 8 души и ранил тежко други 18. Вече не сме в траур. Няма вече кръстчета във facebook, няма вече мъже в черно по телевизията и приказките за уволнения свършиха. Осем души загубиха телата си на този ден. Преди тях други, преди тях трети… Почти всеки ден някой губи живота си на асфалта.

Тъжно е, не мислите ли? Всъщност… Явно не мислите. Замисляте се за това в дните на траур, почитате „светлата памет на загиналите“. И забравяте. Забравихте децата в река Лим, забравихте децата в Симеоновград, ще забравите и хората от този автобус. Защото мъртвите принадлежат на миналото. Но аз съм жив, вие също, също и обкръжението ви. Мислите ли за тях, в дните на траур? Защото всъщност точно това би трябвало да правите, да помислите не с какво горките хора са заслужили такава съдба, а как да предотвратим следващата. Понеже тя приближава.

Знаете ли, че сме загубили около сто пъти повече животи на пътя, отколкото на война, през последните 20 години? Сигурно да. Вече всеки знае статистиката. И точно защото го знаете – не мислите. „Една чашка, какво толкова?“ „Айде бе, след няколко месеца вземам книжка, какво толкова?“ „Ти’я ограничения са за идиоти!“… Да продължа ли да изреждам редовни реплики? Няма смисъл. Това вече го знаете. Каквото и да ви кажа, няма да ви изненадам – новините, предаванията, вестниците ви засипаха с информация отново. Удавиха ви в нея. Знанието не води до осъзнаване. Не осъзнавате, че следващото петно на асфалта може да сте вие. Че следващата консервна кутийка, подхвърляна из платното, може да е вашата кола. Не осъзнавате. И продължавате да карате така, сякаш сте хванали Господ за шлифера. Ама не сте. На никого не е простено нарушението на правилата. Ограниченията за това са там – за всеки случай.

Не ни трябва ден на траур, трябва ни… Не знам, може би ни трябва катаклизъм. Нещо, което да ни разтърси из основи. Нещо, което да ни припомни, че сме биви, че имаме животи и… Че имаме само това на света. Утре пак ще излезете на пътя, утре пак ще се качите в градската, утре пак… Утре пак ще си мислите, че сте над правилата. Не сте. Само мъртвите са над закона. Осъзнавате ли?

За странните.

Скачах срещу бодливата тел на несвободата.

Скачах в името на надеждата.

Скачах по убеждение и по зададен сигнал.

Още не съм се наскачал.

Заглавието на публикацията не е от песен, да. Това е посвещение на нас, на странните.

Заглавната страница на блога ми казва „Един блог за странните.“ но се чудя дали всички от вас съзнават дълбочината на понятията „странен“ и „различен“. Припокриват се напълно. Да си странен днес… Може би би значело да си нормален в някоя по-цветна епоха. Днес цветовете издават. Да си шарена личност, значи да си странна личност. Да си презиран. „Странен“, всъщност, спрямо мен, почти винаги е било използвано като комплимент… Съзнавате ли какъв парадокс е това? Да комплиментираш някого, казвайки му, че няма нищо общо с поколението си… Това ме плаши. Никак не ми се нрави, че хората осъзнават, че да си „странен“ е хубаво и въпреки това са си обикновени… Хора, толкова цветни и толкова шарени, да се разхождат в сиво, да се държат сиво, да говорят сиво… Заради чуждото одобрение.

Притеснявам се за бъдещето на поколението ни, ако въпреки демокрацията, цвета за нас е табу. Едно време са обличали децата в еднакви дрешки, за да ги уеднаквят. Сега… Масата е толкова еднаква, въпреки че никога не е била подтиквана от това по какъвто и да било начин… А предишното поколение е толкова цветно. Как? Парадоксалната природа на хората ли е виновна или просто, когато пуснеш юздите на цивилизацията и дадеш свобода на хората, те оскотяват?

Питам се, дали и поколението на родителите ми е било толкова сиво? Дали пак е имало цветни хора, които са искрели толкова очевидно, че са ги мачкали за това… Дали и ние няма да пораснем и да станем човеци? Или, както вървят нещата, ще се обезчовечаваме все повече, ще забравяме повече и повече ценности, ще извращаваме още повече морала и етиката, ще се гаврим с кавалерството и ще се смеем на истинските дами?