La Rage

The Rage

Die Rage

La Rabia

Arrabiata

Ярость

Първо, да се извиня за изплагиатстваната от г-жа (г-ца?) Маринова тафтология.

Но, мисля, е уместна. Защото трябваше да са единни в различията си. Не трябваше да ги изравняват насилствено. Трябваше да се стремят към уникалност, към сътрудничество. Трябваше да са „Свободна Европа“, като радиото на бъдещето. Не „Райх“, като латерната на миналото. Трябваше да са млади хора с бъдеще. Не млади хора с дългове. Мечтата им трябваше да е интернационален живот, културно развитие чрез сътрудничество между народите, зелена енергия, свобода за развитие, свободата да печелиш и да губиш. Не трябваше единствената мечта, завещана им от предишното поколение да е икономически курс, директива по която да се движат, за да плащат за чужди грешки. Трябваше да се учат да си вярват. Не трябваше да ги учат как да се издигат върху гърбовете на други. Трябваше да управляват интелигентно държавите си. Не трябваше технократи да го правят, без мисъл за народа. Трябваше да имат право на знание. На суровата, грозна истина.

Трябваше.

Вече е късно за „трябваше“. Когато трябваше – бяха малки, не знаеха какво правят родителите им.. Сега са тук. Порастват. И са бесни.

Музиката им го показва – френският рап звучи с La rage – яростта. Пънкът на САЩ сам показва среден пръст на наложената си култура, не иска да бъде American Idiot. Испанците показаха афекцията си за soldados de papel, хартиените войници, децата, умиращи на бойните полета. Едва ли не всеки стил пращи от беса, набран от младите. Там започна всичко, където най-лесно изразяват своите емоции, защото са малки.

Продължиха онлайн – „Харесай, ако си против медийното затъмнение“, „Нека съберем 1 000 000 души против войните в Близкия Изток“… Безобидните фейсбук групи, споделените снимки на зверства и истории за конспирации. Тогава все още бяха малки.

Е, пораснаха. Песните се превърнаха в химнове на движенията им, във викове на протестите им. Яростта, която един продавач от Тунис се осмели да подпали, заедно с тялото си, показа на всички, че не са сами. И групите се превърнаха в тълпи.

САЩ излязоха, за да се борят срещу капитализма. Близкия Изток – срещу режимите. Цивилизованите господа и дами от Стария Континент си седим по четирибуквията, в голямата част от времето. Италианците се опитаха да покажат мнение, да „разпалят страстите“. Не им се получи. В момента технократи се занимават с икономиката им, а те… Е, ще се оправят, някога… По последни проучвания безработицата при младите гръцки специалисти достигна 50%. Дадоха им още „помощи“. Това как точно ще ги оправи? Как свитата икономическа политика ще помогне на развиващи се държави като Испания, Италия и България да продължат развитието си? Има нещо гнило… Не само в Дания – в цяла Европа е. Аромата на канцлер все по-силно бива изместен от вонята на фюрер. Думата „Съюз“ придобива все по-пълно припокриващо се значение с думата „режим“.

И ние сме бесни. И нашия фитил си гори… Въпросът тук е – дали няма да се окаже прекалено дълъг?

Съжалявам и съм горд с това.

Мислех следващата ми публикация да е относно TEDxBG. Но не се получи, случиха се други неща. Животът, уви, не е само хубави хора и прекрасни идеи. В живота има и кофти неща. Мислим за тях и измисляме толкова добри варианти, как е можело да бъде по-добре. „Само ако“…

Но „Само ако“ е просто задържане над миналото, нали? Или…? Или е начин да се учиш. Ако теглиш майните на тези ако-та, ако решиш, че е по-добре да се стегнеш, да оставиш миналото в миналото и да продължиш напред, дали всъщност си изживял миналото? Ако не съжаляваш за това, което е станало, как можеш да си гарантираш, че няма да се повтори?

Как се учим от грешките си, ако не ги приемаме дълбоко в себе си? Ако ги отхвърляме, ако си казваме „било, каквото било“? Едисон е казал „Не съм се провалил, просто открих 1000 начина, по които не става.“ Но ако след всеки вариант той просто е продължавал напред, да се бори с проблема си, без да го изследва внимателно, да разбира защо, как, къде, кога е сгрешил, дали някога щеше да успее? Дали нямаше да се върти в омагьосан кръг, както много от нас?

При търсене за „живей така, че да не съжаляваш“, в Google излизат сто шестдесет и четири хиляди резултата. И по скромното мнение на науката, всички те са грешни. Психологията нарича състоянието, в което хората не могат да съжаляват за грешките си, един от симптомите на психопатия. Тоест, ако следвате тези 164 000 мнения, значи „…липсва емоционалната връзка с когнитивността…“ (източник – Wikipedia). Иначе казано – болни сте.

Аз съжалявам за огромен брой неща от миналото. Съжалявам, че съм сгрешил тук, че ме е домързяло там, че не съм бил по-упорит на трето място и прекално упорит на четвърто… И откривам, че при следваща среща, с подобни неща нещо ме жегва… Спомням си за тази грешка и не я правя отново. Но когато реша да се откъсна от съжалението си, просто да не гледам назад… Тогава отново се блъскам в същите стени, отново не откривам същите врати и отново съпвам на същите прогнили дъски…

И в крайна сметка… Хора сме, човешко е да се греши… А най-лесно се учи от грешките. Първи го е записал Св. Августин:

Falo ergo sum. – Греша, следователно съм.

Малко минало, много настояще и една мечта за бъдещето…

Боли, нали? Да си отвориш очите. Боли ами, как няма да боли, като си ги стискал толкова години. Колко станаха вече? Двадесет и две? Не, май ти липсва някой и друг месец. Нищо, ти ще постискаш още.

Толкова години си си затварял очите за всичко, дето става покрай теб, само си поглеждал тук-таме мижешком, да има за какво да псуваш наум. Нали? Нали, Българино? Нали, невеж и всезнаещ приятелю? Нали така бе, червен задник, синьо говедо такова?? Нали така, конформистче смотано? Нали, антиконформисте „велик“?

Е, пак де, обади се веднъж-дваж. Надигна глава, не мога да отрека. 97-ма най-добре си пролича че можеш. Свали ги, нали? Студентче бедно, беше готов да жертваш всичко, което така или иначе нямаш с надеждата, че ще получиш бъдеще поне? Е да, ама не стана както си я мислеше, нали? Бутнахте ги, свалихте ги, изгонихте свинете от кочината, в която бяха превърнали управленческата маса. И кои сложи на тяхно място? Пука ти. Свали ги и… Пак заспа.

Айде бе, мързел! Съвземи се малко, сети се че след действията идват и последтствията. Стой, да видиш и тях. Не заспивай, не се запивай, не бягай и не се покрйвай! Стой и гледай, действай, живей, мъчи се, тегли хомота, свали го, ритай и хапи, викай, пиши, чети, мисли бе, българино! Стегни се. Не само за миг, да покажеш че още те има, стегни се и давай, можеш, не се отпускай.

Знам, че мускулите ти вече са атрофирали, обаче те помнят. Учените отдавна са доказали, че мускула има памет. И няма да е много и ще си спомниш, що си бил. Само… Само ти трябва да се стегнеш и да тръгнеш. Инерцията ще те понесе, повярвай ми.

Аз… Аз имам мечта. Имам една мечта, някой ден да се изправя на жълтите павета и да ми се поклоня на голямата, хубава сграда, не на големия, хубав паметник. Схващаш ли? Имам една мечта. Мечтая, някой ден да имам внуци и… И да им разказвам, колко зле е било едно време в България и колко прилични сме били ние на Оруеловите животни, а те да ми се смеят и да немеят. И дори да не стане така, мечтая правнуците ми да са щастливи да изживеят живота си тук. Само дето… Ако оставя на внуците и правнуците или дори на неродените си деца да оправят родината… Няма да е, нали? Понеже и те ще видят от мен, че може днешната за утре и…

Знаете ли, една моя стара учителка ми разказа една стара история. Преди време, в Куба. По време на режима, по време на голямата криза. Хората работели по плантации и им плащали веднъж в годината. През останалото време – на вересия. И на табелата на един магазин се появила следната табела „На вересия давах през ден, вчера вече давах, утре – пак.“ Схващаш ли ми думата, българино? Не знам, не съм сигурен вече, дали не е атрофирало и мозъчето ти, неизползвано за друго, освен да генерира все по-изобретателни псувни…

Нашето вчера – беше. Днес… Явно няма да е. Ами утре? Кога, българино, утре ще стане днес? Не искам да правиш май от септември… Просто направи крачката от днес към утре и забрави замалко за вчера. Вярно, че историята е важна, обаче… Защо пък само с историята да живеем? Давай смело, знам че можеш! Давай, приятелю, ще се видим утре :)

Благодарско на soregashi за редакцията :)

Riot

Овце сме. Манталитета ни още е робски, установявам го наново с всеки изминал ден, колкото и да не ми се иска да го призная. Още сме си рая. Дотолкова сме свикнали да се примиряваме с глупостите, шуро-баджанащината, идиотизмите и кретенията в България, че вече всеки, който не е съпричастен към тях е хулен, защото не е като другите. Защото отказва да се цака заедно с другите. Всички псуват рядката, суха трева, оградата, лошите пастири и злобните кучета, обаче на повечето им стига да сипасат кротко и да си седят в кошарата. Останалите – през оградата и да търсят по-добри пасища.

Под каква форма ли не съм чувал същите простотии, същото блеене на безволеви овце, същото „Ами нали знаеш как е…“ Което дори не е въпрос, изказвано е повелително, сякаш си длъжен да се придържаш към тъпотиите, които ти предлага живота и да търпиш… Като овца в кошара.

Чудя се… Ако изляза на улицата и се развикам „На рат, на оръжие, за една по-истинска държава и един по-нормален свят“ дали поне един ще погледне иззад пердето и ще си каже „Евала“. Ясно ми е, че никой няма да излезе – страх ни е. Едно време сме строили къщи с триметрови огради, за да не виждат турците какво става у нас. Сега оградите уж са по-ниски, а все сме си същите, все говорим, особено след втората чашка, само че… Още сме си кръчмарските патриоти на Ботев, още сме си българи от старо време, смешни, жалки подобия на българи сме… Тежко и горко на Аспаруха, на княз Борис и на цар Симеон, на Иван Асен Втори и на Левски, на Ботев и на Стамболов… Горко на людете, дето не са жалили пот, кръв и сълзи само и само ние да имаме едно светло настояще… Съжалявам опълченците на Шипка и бойците край Сливница, съжалявам всеки български войник паднал в битка за Свобода и Единство…

Нам не ни трябват поробители, ние и така сме си роби.