La Rage

The Rage

Die Rage

La Rabia

Arrabiata

Ярость

Първо, да се извиня за изплагиатстваната от г-жа (г-ца?) Маринова тафтология.

Но, мисля, е уместна. Защото трябваше да са единни в различията си. Не трябваше да ги изравняват насилствено. Трябваше да се стремят към уникалност, към сътрудничество. Трябваше да са „Свободна Европа“, като радиото на бъдещето. Не „Райх“, като латерната на миналото. Трябваше да са млади хора с бъдеще. Не млади хора с дългове. Мечтата им трябваше да е интернационален живот, културно развитие чрез сътрудничество между народите, зелена енергия, свобода за развитие, свободата да печелиш и да губиш. Не трябваше единствената мечта, завещана им от предишното поколение да е икономически курс, директива по която да се движат, за да плащат за чужди грешки. Трябваше да се учат да си вярват. Не трябваше да ги учат как да се издигат върху гърбовете на други. Трябваше да управляват интелигентно държавите си. Не трябваше технократи да го правят, без мисъл за народа. Трябваше да имат право на знание. На суровата, грозна истина.

Трябваше.

Вече е късно за „трябваше“. Когато трябваше – бяха малки, не знаеха какво правят родителите им.. Сега са тук. Порастват. И са бесни.

Музиката им го показва – френският рап звучи с La rage – яростта. Пънкът на САЩ сам показва среден пръст на наложената си култура, не иска да бъде American Idiot. Испанците показаха афекцията си за soldados de papel, хартиените войници, децата, умиращи на бойните полета. Едва ли не всеки стил пращи от беса, набран от младите. Там започна всичко, където най-лесно изразяват своите емоции, защото са малки.

Продължиха онлайн – „Харесай, ако си против медийното затъмнение“, „Нека съберем 1 000 000 души против войните в Близкия Изток“… Безобидните фейсбук групи, споделените снимки на зверства и истории за конспирации. Тогава все още бяха малки.

Е, пораснаха. Песните се превърнаха в химнове на движенията им, във викове на протестите им. Яростта, която един продавач от Тунис се осмели да подпали, заедно с тялото си, показа на всички, че не са сами. И групите се превърнаха в тълпи.

САЩ излязоха, за да се борят срещу капитализма. Близкия Изток – срещу режимите. Цивилизованите господа и дами от Стария Континент си седим по четирибуквията, в голямата част от времето. Италианците се опитаха да покажат мнение, да „разпалят страстите“. Не им се получи. В момента технократи се занимават с икономиката им, а те… Е, ще се оправят, някога… По последни проучвания безработицата при младите гръцки специалисти достигна 50%. Дадоха им още „помощи“. Това как точно ще ги оправи? Как свитата икономическа политика ще помогне на развиващи се държави като Испания, Италия и България да продължат развитието си? Има нещо гнило… Не само в Дания – в цяла Европа е. Аромата на канцлер все по-силно бива изместен от вонята на фюрер. Думата „Съюз“ придобива все по-пълно припокриващо се значение с думата „режим“.

И ние сме бесни. И нашия фитил си гори… Въпросът тук е – дали няма да се окаже прекалено дълъг?

Advertisements

с Ботев срещу ACTA

…единственият изход из това грозно положение, в което се намира светът, е революцията, и то революция световна, незабавна, отчаяна…
Позволих си да перифразирам поетът на революцията, за да пасне геният му на належащия въпрос. Приятели, познати и хора, чиито лица не познавам, но четат това:
Войната не е мир.
Свободата не е робство.
Невежеството не е сила.
Оруел, Бредбъри, Хъгсли, Кафка и всички останали „антиутописти“ не са писали наръчници, а предупреждения. Моля, не оставяйте тези предупреждения напразни, не давайте пълната влас в ръцете на Големия брат, не разрешавайте на пожарникарите да горят книги, не бягайте към „Прекрасния нов свят“.

От около година насам показахме, че заедно сме силни. От стотици години, ако не и от хилядолетия насам, свободният човек не е бил толкова свободен, колкото в последната една. Интернет ни даде шансът да погледнем на себе си отгоре. И ние го направихме. Арабската пролет показа, че заедно сме способни да променяме националното статукво. Движението Occupy показа, че заедно сме по-влиятелни от корпоративното статукво. Annonymous показаха, че заедно можем да се защитаваме от и да атакуваме всяко статукво. Протестите срещу SOPA показаха, че заедно можем да отхвърлим мрежите на статуквото. С ACTA, статуквото ни показа, че отдавна ни е крояло примката. Въпросът е – ще седим ли удобно по местата си, за да може статуквото да ни върже отново? Ще се върнем ли към невежеството на медийната НЕ!информация?

Много се изписа по темата в последно време. За това няма да давам информация. Ще задам въпрос. Ти, гражданино на планетата Земя. Готов ли си да последваш Ботев?

Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.

Хр. Ботев

Съжалявам и съм горд с това.

Мислех следващата ми публикация да е относно TEDxBG. Но не се получи, случиха се други неща. Животът, уви, не е само хубави хора и прекрасни идеи. В живота има и кофти неща. Мислим за тях и измисляме толкова добри варианти, как е можело да бъде по-добре. „Само ако“…

Но „Само ако“ е просто задържане над миналото, нали? Или…? Или е начин да се учиш. Ако теглиш майните на тези ако-та, ако решиш, че е по-добре да се стегнеш, да оставиш миналото в миналото и да продължиш напред, дали всъщност си изживял миналото? Ако не съжаляваш за това, което е станало, как можеш да си гарантираш, че няма да се повтори?

Как се учим от грешките си, ако не ги приемаме дълбоко в себе си? Ако ги отхвърляме, ако си казваме „било, каквото било“? Едисон е казал „Не съм се провалил, просто открих 1000 начина, по които не става.“ Но ако след всеки вариант той просто е продължавал напред, да се бори с проблема си, без да го изследва внимателно, да разбира защо, как, къде, кога е сгрешил, дали някога щеше да успее? Дали нямаше да се върти в омагьосан кръг, както много от нас?

При търсене за „живей така, че да не съжаляваш“, в Google излизат сто шестдесет и четири хиляди резултата. И по скромното мнение на науката, всички те са грешни. Психологията нарича състоянието, в което хората не могат да съжаляват за грешките си, един от симптомите на психопатия. Тоест, ако следвате тези 164 000 мнения, значи „…липсва емоционалната връзка с когнитивността…“ (източник – Wikipedia). Иначе казано – болни сте.

Аз съжалявам за огромен брой неща от миналото. Съжалявам, че съм сгрешил тук, че ме е домързяло там, че не съм бил по-упорит на трето място и прекално упорит на четвърто… И откривам, че при следваща среща, с подобни неща нещо ме жегва… Спомням си за тази грешка и не я правя отново. Но когато реша да се откъсна от съжалението си, просто да не гледам назад… Тогава отново се блъскам в същите стени, отново не откривам същите врати и отново съпвам на същите прогнили дъски…

И в крайна сметка… Хора сме, човешко е да се греши… А най-лесно се учи от грешките. Първи го е записал Св. Августин:

Falo ergo sum. – Греша, следователно съм.

I have a Dream.

„Имам една мечта“ Така се превеждат всеизвестните думи от легендарната

Мартин-Лутерова реч. Под същия надслов се провежда и другият протест в България, онзи, за който не се шуми по всяка медия, онзи, културният, в стилът на Кинг, протестът на хората с мечти, с надежди за едно по-светло бъдеще… Онзи протест, който всъщност не е протест.

Центърът за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе„, за който най-вероятно не сте и чували, организира гражданска кампания „Имам една мечта: Да учим и живеем заедно“, като отговор на българските протести срещу „циганската напаст“, протести изпълнени със (в голямата си част заслужено) насилие, протести, изливащи дълго набираната ярост срещу несправедливостта в родината ни, срещу двойните стандарти, шуробаджанащината, феодализма и корупцията, разцъфтяващи в нашата демократична република като лалетата в Холандия.


Вярно е – писна ни. Вярно е, че вече не можем да търпим това отношение към българите, българското… Към татковината. За това сме по улиците. За това се бием, за това викаме, за това пеем! Защото „доста робство и тиранство“ в годините на нашата лелеяна демокрация. Отдавна назряваше този момент, не малко бяха катализаторите в последно време… За съжаление, всичко се изля върху смъртта на Ангел. Лека му пръст и моите искрени извинения, но всяка война има своята първа жертва.

Само че… Дали това е начина, люде български? Защо вие, родолюбците, не вземете пример от циганите? Защо не вземете пример от ромите, които днес, на втори октомври, успоредно с протестите пред президентството, раздаваха цветя, усмивки и мечти. Подаряваха на минувачите детски есета и картички… За да покажат, че и те са хора. Че ромите, че циганите са не по-малко хора от нас, че и те са българи, както нас. Че не всички крадат, не всички убиват… Не всички са престъпници. Вярно е, приятели, прави сте – мнозинството от българското ромско малцинство е гнусно, мръсно, мързеливо, неграмотно, няма желание да се интергрира…

НО, Братя!!!!!

Преди векове това е бил начина. Преди осем века братята Асен и Петър са събрали народа пред църквата „Св. Георги“ и са ги повели на бунт.

Преди два века Левски е обикалял родината, да пали бунт сред народа… Но живеем в двадесет и първия век. Вече не се прави така. Това не е начина в нашата цивилизована Европа… Или поне не би трябвало да бъде. Ще ви предам думи на, може би, най-великия борец за свобода в историята на човечеството – Мартин Лутър Кинг, младши: „В процеса на придобиването на мястото, принадлежащо ни по право, не трябва да бъдем обвинявани в греховни дела. Нека не утоляваме жаждата си за свобода, пиейки от чашата с горчивина и омраза“.

Внимавах да не изпадам в подробности. Внимавах, да изкажа възможно най-кратко мнението си. Защото знам, че на всички е омръзнало от продължителните политически речи, пълни със слова и изпразнени от смисъл. По дяволите, вече ми е просто смешно, четейки „Цветан Цветанов не присъства [на Консултативния съвет по нацонална сигурност], защото е в отпуск за предизборната кампания.“ (в. Капитал) Всичко сега е в наши ръце. В ръцете на българите. В ръцете на Българите със славянски и ромски, с турски, гръцки и всякакъв друг произход. „България за българите!“ казвам аз. За всички, имащи желанието, смелостта и отговорността да се нарекат българи.

Минало-свършено, незапомнено.

Здравейте.

Мина поредният ден на траур за република България. Знаете повода – автобусът, катастрофирал на магистрала Тракия, край Пловдив, погубил 8 души и ранил тежко други 18. Вече не сме в траур. Няма вече кръстчета във facebook, няма вече мъже в черно по телевизията и приказките за уволнения свършиха. Осем души загубиха телата си на този ден. Преди тях други, преди тях трети… Почти всеки ден някой губи живота си на асфалта.

Тъжно е, не мислите ли? Всъщност… Явно не мислите. Замисляте се за това в дните на траур, почитате „светлата памет на загиналите“. И забравяте. Забравихте децата в река Лим, забравихте децата в Симеоновград, ще забравите и хората от този автобус. Защото мъртвите принадлежат на миналото. Но аз съм жив, вие също, също и обкръжението ви. Мислите ли за тях, в дните на траур? Защото всъщност точно това би трябвало да правите, да помислите не с какво горките хора са заслужили такава съдба, а как да предотвратим следващата. Понеже тя приближава.

Знаете ли, че сме загубили около сто пъти повече животи на пътя, отколкото на война, през последните 20 години? Сигурно да. Вече всеки знае статистиката. И точно защото го знаете – не мислите. „Една чашка, какво толкова?“ „Айде бе, след няколко месеца вземам книжка, какво толкова?“ „Ти’я ограничения са за идиоти!“… Да продължа ли да изреждам редовни реплики? Няма смисъл. Това вече го знаете. Каквото и да ви кажа, няма да ви изненадам – новините, предаванията, вестниците ви засипаха с информация отново. Удавиха ви в нея. Знанието не води до осъзнаване. Не осъзнавате, че следващото петно на асфалта може да сте вие. Че следващата консервна кутийка, подхвърляна из платното, може да е вашата кола. Не осъзнавате. И продължавате да карате така, сякаш сте хванали Господ за шлифера. Ама не сте. На никого не е простено нарушението на правилата. Ограниченията за това са там – за всеки случай.

Не ни трябва ден на траур, трябва ни… Не знам, може би ни трябва катаклизъм. Нещо, което да ни разтърси из основи. Нещо, което да ни припомни, че сме биви, че имаме животи и… Че имаме само това на света. Утре пак ще излезете на пътя, утре пак ще се качите в градската, утре пак… Утре пак ще си мислите, че сте над правилата. Не сте. Само мъртвите са над закона. Осъзнавате ли?

Матуризиране

Пак дойде сезонът на матурите. Мина поредната, с нея дойде и поредната простотия на министерството на образованието, младежда и науката… Или е по-акуратно да кажа министерство за безобразия, малоумие и неуки. „И втората матура без право на избор“ пишат trud.bg . Имам един любим цитат от Хари Потър… Гласи следното „В МИНИСТЕРСТВОТО Е ПЪЛНО С КРЕТЕНИ“. Тия господа мислят ли? Да вземем за пример езиковите гимназии. По-малко от 1/5 от учащите езици ще продължат да се занимават с лингвистика или нещо в насоката на прифлиращия ги език след средното си образование. Познавам бъдещи прависти, медици, инженери, летци и дори кибернетици, за какъв дявол им е матура по езика??? Аз искам да кандидатствам с журналистика на БЪЛГАРСКИ, на мен за какво ми е да полагам матура по профилиращия си предмет – испански език? И какво, сега на „кетъринг и организация на свободното време“ за матурата раздават по 1 поднос, пускат ги пред печката, дават им обект за управляване или какво? Ами архитектите? Геодезисти? А коафьорите и шивачите какво ги правим на матурата?? Някак ми е трудно да си представя въпросите в някои от тези дисциплини. И ще разработят отделна матура за всеки възможен профил? Понеже само в Музикалното училище, за което пишат Труд се изучават Доста музикални инструменти. А спортистите?? Сега остава да ни забранят да кандидатстваме специалности, различаващи се от подготовката ни от средното образование и направо ще започна да питам за комсомолския секретар! Връщаме се в Татово време!
Бай Тошо казвал така – „Като си учил за учител, ще ставаш учител.“ А бе ние тоя преход от комунизъм към демокрация ли го правим, или от комунизъм към… Все към същото. Нашия прогрес и нашите реформи все повече ми мязат на един деформиращ регрес! Къде избяга демократичното право на избор??? Къде отиде свободата на действие? Свободата да водиш собствен живот, да избираш сам съдбата сам? Бате Бойко да не стана вече Големия Брат???
А, чудя се, ония хубостници в министерството, като ще го въвеждат за следващите матури, замисляли ли са се откога се готвят зрелостниците за тях??? Знаят ли че хората са започнали вече да си учат темите по география, да препрочитата истории и да се блъскат със задачи? “Профилираната подготовка не напразно сме я нарекли “предуниверситетска”. В нея ще се дават надграждащи знания по определен предмет”, казали отгоре. Ама чакайте бе, да ни го бяхте казали това преди 4 години! Да го бяхте казали ореди 3 на десетокласниците, преди 2 на 9-ти клас и така нататък, ние да не сме пророци??? Вместо да ни улесните, да направите реализацията на студентите по-лесна, да оправите малко пазара на труда, да организирате като хората професиите, вие сте тръгнали да се гаврите с учениците, да се чудите как да вдигнете оценките от матурите, ужким! Знаете ли, че една от най-доходоносните професии в света, „лобист“, даже не фигурира в списъка на професиите в България? До скоро в същия този списък обаче фигурираха професии, толкова архаични, толкова забравени от света и ненужни никому, че консултантите по професионално ориентиране не знаят какво значат!!!
Ама ето де, пак се мълчи. Даже не излиза на първо място новината, при търсене в Google, трябва да се поровиш малко. Толкова информация имаме, че май не я забелязваме. Но нищо… Ще се помъчим – ще се оставим да ни правят на маймуни, пардон, да ни дават матури, каквито си поискат, ще слушкаме държавата без да ни пука, без да се вдигнем… Така де, не че ако опитаме, ще бъдем чути… Ние ваканцията не си получихме, че по закона, дето същите маймуняци от високите клони са го писали, трябваше да си я имаме, само написаха на протестиращите отсъствия и ги пратиха кой, откъдето. Защо да протестираме, като нямаме право на глас? Явно нямаме, явно ние не сме хора, явно държавата ни не се нуждае от младежта, явно няма да бъде притежание на същата тази младеж след няколко години… Явно ние не сме бъдещето ви, мили министри.

Посвещавам тази публикация на една зрелостничка отдалече, която тези простотии, за щастие няма да засегнат. ;)

Не съм избягал.

Всеки е тръгнал нанякъде, Англия, Холандия, Америка или Франция, Гърция, дори Япония. Почти цялото ни поколение бяга от България.

Защо? Защото държавата не струва? Спокойно – дори и политиците не са безсмъртни. А следващите няма да са същите. Вярвам в това. Както младите български актьори блестят пред класиките, така и младите български управници ще засенчват старите. Ще бъдат едни, до колкото е възможно, демократизирани управници, невидели шуро-баджанащината от преди 89-та, младежи знаещи, можещи и, най-вече, амбициозни. България има бъдеще. Или поне ще има, ако не избягаме всички. Наш е дълга да поемем потъващото корито на родината, да го закърпим, да изпомпим водата от него и да изритаме всичките дървояди, преди да ни е свършил кораба. Наша е възможността да вдигнем отново платна и да се носим по вълните, както сме летели и преди, в първите години след Съединението.

Не съм избягал. Вярно, малък съм да бягам, обаче пък няма и да избягам. ‘Що ли? ‘Щот съм българин. И вместо да ходя по чужбината, да се блъскам в гърдите и да викам „Bulgar, Bulgar!!“ Ще си стоя в нашенско, ще водя своята малка и безкрайна битка срещу закостенялостите и архаизма на обществото ни, ще плюя ти’я отгоре, ще се мръщя, ще се мъча, ще се потя, ще се трепя за насъщния, обаче ще се опитам да направя нещо тук. Защото съм българин, а в моят речник, синоним на думата „българин“ е фразата „Аз мога.“. Е, там са и „След малко.“ и още няколко подобни, обаче тях ще ги израстем. Винаги сме можели, винаги и ще можем. Може да е по нашенски, ама се оправяме с всичко.

Ще дойде време, когато няма да ни сочат с присмехи обидни, ще паднат счупенте окови ще избелеят дирите стидни, по врата ни, от хамота старт.

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно

що гордо разтупва нашите гърди…

Иван Вазов, Опълченците на Шипка

Следва продължение… Някой ден.